Българското образование ни проваля. Не само тези, които преминават през системата, но и всеки един български данъкоплатец, който я финансира. На теория, всяко правителство през последните 10 години се е опитало да “закърпи” положението. Изборът на глагол въобще не е случаен - образованието никога не е било предмет на активна дискусия, нито пък сериозна част от избирателната платформа на големите политически сили. Ето защо никога не е съществувала визия за това какво то трябва да бъде. Всеки Министър на образованието, настанявайки се на бюрото си, казва какъв е пътят напред, но още не е дошъл този, който да каже на къде всъщност отиваме. Сегашният опит за реформа по нищо не се различава. Проблемът не е темпото на промяната. Промяна има. Проблемът обаче е дестинацията - образованието отива бързо наникъде.

Първата дилема е какво трябва да включва учебният процес. Ако трябва да съм искрен, тук може би е единствената победа на сегашната реформа на образованието - най-накрая Mинистерството се съгласи, че не може една програма, една матура и един учебник да работи за всеки един ученик във всяко едно българско училище. Но тук позитивите свършват. Какво ще се изучава? Колко ще се изучава? Кой ще го преподава? Как ще се преподава? Все въпроси без отговор. Да кажем, че е възможно да си затворим очите за такива технически “детайли”.

Дилема втора - какъв ще бъде моделът на преподаване? Има толкова много приемливи отговори. Например, че ще прилича на китайската система - ще изгражда задълбочени, стриктно теоретични познания в множество академични области. Може да е като британската и немската - да позволява учениците да се развиват в академични сфери (не повече от 3!), но да съществува опцията за практическо образование за тези, които не смятат, че някога биха имали нужда от аналитична алгебра. Дори и методиката на Швеция би била приложима - да се развиват личности, а не хора. Тук е единият генерален проблем - нямаме философия на образованието. На теория се преписва английският колежански модел, но на практика се запазва (в обучението до 10 клас) всичко характерно за сегашния. Процесът все още се нарича учебно-възпитателен, но не е ясно нито какво ще се учи, нито как ще се възпитава.

Дилема трета - какво мислят учителите? Как искат те да преподават? Смятат ли, че сегашният модел работи и ако не какви са му грешките и как може новата система да ги избегне? За пореден път, как ще се води образователен процес се определя не от учители, а от бюрократи.

Уви тази реформа не засяга пряко гласоподаватели и не може да се конвертира във валута. Следователно са малцина тези, които изискват отговори на гореспоменатите въпроси. Именно тук се корени най-голямата трагедия - образованието е не само ценно, но и скъпо. За 2018 бюджета на Министерството на образованието е над половин милиард лева. Образованието е инвестиция в не какво да е, а в самото бъдеще на българския народ. И какво получаваме от тази солидна инвестицията? Политкоректният термин би бил “не мога да отговоря”.

Когато засееш дърво отнема години да обереш плодовете му. Но трябва ли да чакаме години за да видим, че дървото е прогнило?

Георги Иванов

*Авторът е млад преподавател в пловдивска гимназия. 

Шестици вместо успокоителни?! Кой печели от амнистията на МОННай-смущаващи са мотивациите за тази директива - да се предотврати вълна от оплаквания на родители и ученици, и то на всяка цена