Името ѝ е Ка̀трин, уточнява - с ударението на “а”, изглежда е важно. Mладата дама е възпитаничка на Френската гимназия в Пловдив. От малка посвещава времето си на спорта – занимавала се е с художествена гимнастика, бокс и брейк танци. „Oткакто се помня тренирам всеки ден от седмицата поне по три, четири часа”, разказва Катрин. След травма се налага да прекъсне с интензивните тренировки, но не спира да се развива. По това време ходи на уроци по пеене: „може би от яд, че трябва да спра с танците, насочих цялата си енергия към пеенето и започнах да се занимавам много сериозно”.

Малко странно да повярваме при все тази активност, но Катрин споделя, че е имала сценична треска и до ден днешен трудно прескача зоната си на комфорт. Отнема ѝ много време, за да преодолее себе си. Кари решава да пусне педала на спирачката, която сама си поставя, и така се озовава на сцената на български музикален формат. Може би сте виждали тази широка усмивка в „Гласът на България”- отбор Графа. „Беше най-разтърсващото преживяване в живота ми, след деня, в който скочих с бънджи” , разказва тя. „Запомних участието си във формата с чувството да си можещ и уверен в себе си. Чувство, което дотогава не бях изпитвала”.

 

Хрумва ѝ да кандидатства в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”  в края на 11 клас, разказва, че се е случило спонтанно. Говори откровено: „Не знам какво ме накара да искам да уча това. Просто усетих, че ако не опитам, ще съжалявам много след време”. След страшно много притеснения, несигурност и наистина огромна доза желание успешно преминава трите кастинга и записва Aктьорство за драматичен театър. В момента изживява първите си вълнуващи седмици в Академията. Споделя, че не е минал и ден, в който да не се чувства благодарна и горда, защото с това приключение е надскочила себе си.

 

–  Какво ти взе и какво ти даде спорта, Катрин?

– Цялото ми детство е събрано в една зала. От шест годишна възраст, всекидневни  тренировки по художествена гимнастика. После училище, домашни и на следващия ден пак същото. Лятото пък бях по цял ден там, всеки ден от седмицата. Това доста ме мъчеше. Дори си спомням, че имаше дни, в които се замислях дали да избягам от тренировка.

Но не мога да опиша колко много ми даде това. Този спорт е основата, с която започнах да се изграждам като човек. Да - не съм карала колело до вечерта, не ходех на море, не играх на криеница. Нямаше баланс в детството ми. Но изключително много благодаря на родителите ми, че посяха това възпитание и дисциплина в мен. Може би ако не бях изживяла това, нямаше да съм такава, каквато съм сега. Много ценя тази част от живота ми.

 

– Спомена, че в Академията не ти остава много свободно време. Все пак, когато имаш този лукс, как избираш да го прекараш?

– Почивките ми се броят по минути. Засега все още се опитвам да се организирам. Понякога се случва в почивките да тичам до нас да пусна пералнята например, която не съм пуснала предната вечер, защото съм се прибрала в 23:00 вечерта и ме е мързяло от дъното на душата ми. Имам чувството,че мигам веднъж и вече е неделя. Но това е страхотно. Нямам търпение най-сетне да стана отговорен, голям човек.

 

– Какво те вдъхновява?

– За вдъхновение се нуждая от различни душѝ, различни гледни точки, много чужди светове. Хората ме мотивират.

 

– Харесва ли ти София?  Би ли се върнала да живееш, работиш и твориш в Пловдив?

– Няма да лъжа,тежко ми е тук в София. Сградите са много големи, като в лабиринт съм. Хората са толкова много. И са различни, някак живеят и се движат по друг начин. Трябва ми още време да свикна. Но мисля,че в който и град да започна да работя след време, ще се чувствам добре. Сигурна съм.

 

– В коя сфера виждаш развитието си след време?

– В момента не мисля за професия, а по-скоро започвам да правя основа, която ще ми върши невероятна работа. Себепознание. Човек не си дава сметка колко малко се познава! Имам страшно много работа преди да мисля занапред. Затова бързам. Но качествено, разбира се.

 

– За какво мечтаеш ?

– Мечтая за много неща. Мечтая да съм здрава, мечтая повечето дни в живота ми да са прекарани в смях и свежест, мечтая да не пораствам.

 

– Затвори очи и ми кажи къде си след  7 години ?

– След седем години ще съм на 26 години. Иска ми се да съм здрава и не по-малко енергична. Да съм сто пъти по-мотивирана и душата ми да е все още дете.

 

– Каква е твоята лична мисия, а твоята лична битка?

– Човек вижда толкова, колкото знае. Моята мисия е да знам много.

   В момента се боря с това да избягвам рутината в живота си.