Темата за българските мюсюлмани отново влезе в центъра на обществения и политическия дебат покрай възпоменанията за жертвите на Възродителния процес край мемориала „Тюркян чешма“ в кирковското село Могиляне. Годишнината, която по дефиниция би трябвало да бъде ден на памет и смирение, се превърна и в сцена за политически послания и напрежение между партийни представители.

На този фон публикуваме коментар на младия политолог Рамис Мюмюн – текст, който излиза извън рамката на обичайните политически декларации и поставя болезнения въпрос за начина, по който българските мюсюлмани продължават да бъдат възприемани, говорени и „представяни“ в публичното пространство. Това е лична позиция, родена не от партийна принадлежност, а от усещането за системно опростяване, етикетиране и подмяна на реални човешки истории с удобни политически наративи.

Рамис Мюмюн е възпитаник на Пловдивския университет и автор на книгата "История на международните отношения". 

В България темата за българските мюсюлмани е винаги актуална. Едни говорят с разбиране, други със съчувствие, трети с неприязън, а четвърти с безразличие. Но почти всички “групи” са единни в посланието си - че българските мюсюлмани са някакво своеобразно олицетворение на ДПС-тата (независимо от неговите разновидности и лидери). Създава се наратив, ако не е и създаден вече, който удобно поставя знак за равенство между мюсюлманите и техният (не)естествен “представител”. А пренебрежителното отношение на останалите политически субекти към тези хора придава допълнителна легитимност на този циничен разказ.

Но истината е доста по-различна. Българските мюсюлмани не са просто “поданици” на една партия, нито пък са някаква митична общност, която доброволно отказва да се включи активно в социалния и/или политическия живот на страната. Те са трудолюбиви български граждани, които обичат Родината си не по-малко от самите етнически българи. Те са хора, чиито живот е изпълнен с трудности и несгоди, но и хора с желания и мечти. Те са хора, които не искат съжаление, а разбиране. Те са хора, които не искат специално отношение, а равни възможности. И със сигурност, те са хора, които не искат да бъдат автоматично “пришити” за “традиционните им представители” в лицето на ДПС-тата, а да имат истинско представителство.

И точно затова, българската общественост трябва да забрави апатията към своите братя от мюсюлманско вероизповедание и да им помогне да счупят оковите на статуквото. В противен случай, тяхната съдба няма да се промени значително, а политическите партии ще продължават да се възползват от това. Но трябва да се знае, че тази борба изисква време и труд, които да вървят в отличен синхрон. В случая, едното без другото е невъзможно. Всичко останало, което се “подмята” в социалните мрежи и телевизиите са просто едни политически лозунги и мантри, а те не решават проблема, но пък за сметка на това печелят електорат.

От срама от произхода до любовта към българската история - изповедтта на един пловдивчанин с турски корениЖертвите на Народния съд далеч не се изчерпват само с разстреляните политици и офицери на 1 февруари преди 80 години