Обичайното рекламно изречение за Пловдив задължително минава през "хилядолетната му история", най-стария жив град в Европа и прочее, седемте тепета, Античния стадион, Амфитеатъра, калдъръма и еркерите на Стария град, а също и обичайното клише "Културната столица на България".

За мен притегателната сила на Пловдив е съвсем другаде – в детските спомени, които създават невидима и неразрушима връзка с едно място. Дори и днес е достатъчно да затворя очи, за да изчезнат грозните и неканени панелни чудовища, "глътнали" моята махала в средата на осемдесетте, и да се появи кварталът от моето детство. Двата реда каваци, край които минаваха всичките ми сутрини и всички следобеди. Игрите на ръбче (по нашата улица минаваше приблизително по една кола на всеки половин час), на джàмини и на мижидарка. Задължителното спане от два до четири, когато ясно чувах детския глъч на улицата и мразех целия свят. Двете големи липи пред двете ни съседни къщи, които ритуално разкопавахме и поливахме през ден с моя най-добър приятел Вальо. Първата ми прочетена книга на три години и половина. На пет – песните от "Илиада", които майка ми ми четеше, докато учеше за изпити, за да не й се качвам на главата (после тя си взе изпитите и аз карах баща ми да ми ги дочита). Първият ми (и единствен засега) "роман", който написах някъде на седем – на тетрадка от 12 листа, с недвусмисленото заглавие "Битката, която ставаше", той приличаше по-скоро на наръчник по статистика с безкрайно изреждане на броя убити, ранени и оцелели, отколкото на художествено произведение.

Сигурен съм, че всеки пловдивчанин носи в себе си свой собствен Пловдив. Всички те са различни, но между тях има едно общо нещо: нито един от тях не прилича на обичайното клише.

Роден съм в най-големия квартал на Пловдив, бежанския квартал на юг от гарата. Като повечето исторически квартали в Пловдив, и той носи турско име: "Кючук Париж", Малкият Париж. Доста иронично име за махала от кирпичени постройки, поникнали нагъсто, сякаш за да се крепят една друга с надеждата заедно да устоят на предизвикателствата на времето. Но и оптимистично – това име със сигурност е отразявало неумиращата надежда за по-добър живот на десетки хиляди хора, пристигнали тук с по една дреха на гърба си.

Баба ми по бащина линия се родила в началото на миналия век в малкото селце Еникьой в Беломорска Тракия, близо до град Ксанти в днешна Гърция. Цялото село било българско, и по време на Балканските войни всички вкупом се вдигнали и се изселили. Всичките до един – в Пловдив.
Като малък дядо ми пасъл овце по бреговете на река Тунджа в село Соколица, Казанлъшко, което днес се намира на дъното на язовир "Копринка".
Срещнали се в Пловдив. Баба ми се трепела в огромните тютюневи складове до Централна гара (през 30-те години тютюнът представлявал 60% от българския износ), а дядо ми бил фурнаджия (явно е бил добър в занаята – разправят, че при него идвали клиенти чак от Каршиака, на противоположния край на Пловдив).
През 1931 г. взели пари назаем и си построили къща. Година по-късно се родил чичо ми, а още три години след това – баща ми.

В същата къща отраснах и аз.

Моят детски свят се простираше от линиите на Сточна гара на север до кино "Въстаник" на юг – всичко на всичко няколкостотин метра разстояние, които побираха цялата ми тогавашна вселена. Няколко павирани пресечки от долепени една до друга двуетажни къщи с малки дворчета (тогава ми се струваха неизбродимо големи), разделени почти символично от ниски тухлени стени, наподобяващи шахматна дъска, на която черните полета са тухлите, а белите – пролуките между тях. Тези стени не бяха преграда нито за погледите на хората, нито за нас, децата – прескачахме ги за добро утро и добър вечер.

Когато бях на седем, ден преди да тръгна на училище, се преместихме с майка ми и баща ми в новопостроен осеметажен блок в друг квартал, някъде отвъд географията.
Няколко години по-късно бутнаха старата ни къща, заедно с целия квартал, в който бях отраснал. На тяхно място вдигнаха огромни панелки, които обрамчиха магистралите на нашето детство по нов и съвършено нелеп начин.

Уви, мястото, където сме прекарали детството си, не ни принадлежи. Но ние му принадлежим. Със страшна сила.

Веднъж баба ми ми разказа, че един от нейните съселяни, след като се преселил в Пловдив, направил кариера като тютюнев експерт и натрупал голямо състояние. Макар че от преселението били минали много години и всеки от бившите му съселяни си имал свой дом и нов-новеничък живот, той купил огромно парче земя някъде в покрайнините на Пловдив с намерение да построи точно копие на родното си село, барабар с кметството, селския мегдан и кладенеца в средата. Възнамерявал да засели всеки човек в неговата си къща. Но дошла народната власт и сложила край на сантименталните му глупости.

Прекарах голяма част от живота си като възрастен извън Пловдив и немалка част – извън България. Но този град винаги ме е привличал към себе си по тайнствен, необясним начин. И винаги се връщах.

В последното десетилетие на социализма, докато се превръщах от дете в мъж, Пловдив, напук на квадратните идеологически клишета на обществения строй, притежаваше обаятелна бохемска атмосфера. Беше град на поети, художници и музиканти, град със своя собствена физиономия. Големи личности със снажна осанка – като Начо Културата, дългогодишният кмет на Стария град, отгледал с любов и внимание така наречената "пловдивска школа" в живописта – бранеха с нокти и зъби този облик на Пловдив.

Хората на изкуството се събираха в култовата кръчма "Пловдив" до Джумаята, чиито стени бяха изографисани открай-докрай със стенописи на Жоро Слона, Митьо Киров, Йони Левиев, Бояджана и още половин дузина прочути пловдивски художници.

През 90-те бохемската атмосфера на Пловдив отчетливо изтъня. Стария град – мястото, където се случваха нещата в тийнейджърските ми години – опустя и постепенно се превърна в музей. Хората се затвориха в себе си, грижата за насъщния ги обсеби дотолкова, че никой не забеляза как големите ни личности ни напускат един по един, а след тях остават празни стаи.

Преди десетина години кръчма "Пловдив" се превърна в магазин за домашни потреби, а култовите стенописи останаха скрити под пластове блажна боя и гипсокартон.
Подобно на картонената обшивка на изящните стенописи градът също започна да кънти на кухо – въпреки величествения контур на шестте си хълма (на мястото на седмия днес се извисява недовършен мол) и огромния творчески потенциал на седемте си университета. Художниците се барикадираха в относителния уют на ателиетата си, а поетите все по-често предпочитаха компанията на белия лист пред компанията на своите съграждани. Гранитните плочи, настилащи главната улица бяха заменени с разноцветни бетонни блокчета-еднодневки, купени от безименен анадолски производител. Лично Пловдивския митрополит благослови облепването на вековните фрески в знаковата църква "Света Марина" с евтини гръцки тапети – за дa им било по-приветливо на миряните, докато се молят.

Родния ми град постепенно се превръщаше в застрашен животински вид, който никой, освен шепа подпийнали туристи, не е виждал от поне две десетилетия.

От времето на злополучния Берлински договор насам, когато Пловдив остава извън границите на Княжеството (по това време е бил по-голям, далеч по-космополитен и по-централно разположен от София), той е принуден да съществува в сянката на София. В годините на социализма въпреки заявената грижа за благосъстоянието на регионите, неравенството между София и Пловдив ни се натякваше непрекъснато – през спорта (където опитите на нестоличен отбор да играе ключова роля във футболното първенство биваха почти без изключение смазвани в зародиш), през културата (в България имаше 27 издателства, 25 от които се намираха в София) през икономиката и политиката (по онова време софийското гражданство беше по-дефицитна стока и от бананите по Коледа).

Вместо да поизравни нещата, демокрацията още повече изостри неравенството. В безпътицата на прехода, с новопридобитата възможност за свободно разселване, столицата се превърна в истински магнит както за най-отчаяните, така и за най-амбициозните. Средната класа изчезна, а интелектуалният елит загуби мястото и ролята си и бе изместен от безпардонни дебеловрати мъже и силиконови красавици.

Днес е достатъчно да гледаш вечерните новини на която и да е национална телевизия, за да си дадеш сметка, че вестите извън София нямат шанс, освен ако не става дума за убийство, обир, бедствие, или политическо мероприятие.

Ала после се случи нещо необикновено. Поне за мен беше необикновено. В ранната есен на 2007 г. на една млада пловдивска галеристка й хрумна безумната идея в един ден от годината да показва изкуство – по немски почин – до три часа през нощта. Въпреки скептицизма си, почти всички галерии и музеи в града се съгласиха да се включат (с намерение, ако никой не се появи, да затворят около десет).

Събитието предизвика истински фурор. В топлата есенна нощ улиците на Пловдив се изпълниха с хиляди хора, много от тях пристигнали специално от София, а галериите не смогваха да им обърнат полагащото се внимание. За пръв път от двадесет години насам видях десетки млади хора с грейнали лица разпалено да обсъждат изкуство.
Уредничката на Историческия музей ме посрещна с искрящи очи, разширени от изненада. "Тази вечер оттук минаха повече хора, отколкото през последната година", ми каза тя. "Повечето бяха майки с деца и за разлика от онези, дето ги водят под строй, бяха истински заинтересувани. Разгледаха с внимание колекциите от четнически униформи и пушки-кремъклийки, а после седнаха чинно пред малкия черно-бял телевизор и гледаха документален филм за Априлското въстание."
След което добави дълбокомислено: "Мисля, че трябва да променим цялата си концепция, целия си подход – и да преосмислим работното си време."
Да променим целия си подход. Така каза.

Този дребен артистичен жест, роден в ума на един-единствен човек, се възпроизвежда година след година, вече седем години подред. Покрай него бавно, много бавно, се полепя нова, млада творческа енергия, която вдъхва нов смисъл на отдавна забравени понятия.
"Нощта на музеите и галериите" далеч не е единственото смислено събитие в Пловдив. Но пък е най-живото доказателство, че големите промени почти винаги се пръкват от един малък жест.

Предимството на това да живееш в малък град – освен по-спокойния ритъм на живот, липсата на задръствания и близостта до природата – е, че собствените ти усилия са по-видими, че мъничките постижения на малките хора оставят неочаквано дълбока следа.
Макар четири-пети от важните ми професионални контакти да се намират в София, аз все така предпочитам да живея в Пловдив – градът, в който съм роден и в който се чувствам цял. Когато ми се наложи да се видя с приятел на хотел "Плиска", често стигам до срещата по-бързо от някой, тръгнал към същото място в същия пиков час от "Западен парк".

Често се сещам за разказа на моя приятел Борис Гушев – кореняк пловдивчанин, който живее от години в Щатите. Веднъж, когато ходил да играе футбол, се запознал с един турчин (на футболното игрище е рядкост да срещнеш американец) и, докато загрявали, го попитал:
– Ти временно ли си тук или за постоянно?
Турчинът го изгледал с почуда и отвърнал:
– Знаеш, че никой от нас не иска да умре в тази страна.

Подобно на онзи тютюнев експерт, аз все още не съм загубил детските си илюзии. Понякога ненавиждам този град. Но не спирам да вярвам, че е по-добре да се опитам да променя онова, което не харесвам, отколкото да бягам от него.
"Животът, казва Гьоте, е детството на нашето безсмъртие." Тогава не са ли именно детските ни илюзии най-ценното, с което разполагаме?

автор: Капитал