15 юни 2005 г., интензивното отделение на болница в Атина. Огромните лешникови очи на Ивет Лалова току-що са се отворили. Най-бързата бяла жена в света (б.а. - Лалова официално е призната за такава заради времето от 10.77 сек през 2004 г. и четвъртото й място на 100 м в олимпийския финал в Атина), лежи с раздробено бедро. Не мисли нищо. Усмихва се. Губят й се мигове от инцидента. На висока скорост по време на загрявката на турнира „Циклитирия" помита свой колега. За да предпази него, контузва себе си по начин, който сковава от ужас световната спортна общественост, пише БТВ.

Ивет диша равномерно, за да не й призлее от миризмата на болница. И чака присъдата на лекарите.

През една стена от нея в кабинета на професор Лакис Николау мълчанието е тягостно. Гръцкият ортопед присвива очи, вторачен в две рентгенови снимки. Гледката не е за хора със слаби нерви. Тези снимки са диагнозата, която чака Ивет. Феморалната кост е счупена толкова свирепо, че помежду й има разстояние от няколко сантиметра.

 „Честно ли? Не давам големи надежди. Тя ще проходи, но да тича... Не съм сигурен. Ако има воля, може и да се научи да тича, но ще е бавно, разбирате ли? Бавно. Тичането първо трябва да се случи в главата й, а там аз не мога да поправя нищо!"

Край. Гилотината е спусната, а в крака на Ивет е нанизан 38-сантиметров пирон. Той крепи двете парчета на феморалната кост.

Професор Николау казва истината. Толкова обаче е впечатлен от българската си пациентка, че тайно се надява тя да го опровергае. Тогава той ще е най-щастливият лекар. Ще стои пред телевизора, очите му ще плуват във влага, ще крещи неприлични думи на гръцки, ще свива победоносно юмруци.

28 юни 2012 г., трибуните на олимпийския стадион в Хелзинки жужат като пчели в кошер. Долу на пистата камерите следят финалистките на 100 м от европейското по лека атлетика. Едно, второ, трето... Безизразни лица като по калъп, сковани от напрежение. Операторите са отегчени. Бързат да покажат и последната. И тогава - хоп! Една-единствена сред осем грее усмивката на Ивет Лалова. Дежурната целувка и поздрав с ръка за публиката. И жест, по-силен от думите: показалец пред устните. Молба за мълчание. Зов за тишина. Знак на съдбата. Наречете го, както желаете.

Ивет плаче, завита с българското знаме. Сочи с пръст в камерите. Има защо. В своя кабинет в Атина професор Николау бърше нескопосано очи. Пресипнал е от викане. Някакви 11 секунди са го оставили без глас.

Четири години по-късно историята се повтаря. Месецът е юли, годината е 2016-та. Мястото е Амстердам, стадионът отново е олимпийски. 32-годишната Ивет Лалова влезе в учебниците по медицина, печелейки два сребърни медала в двете най-престижни дисциплини на леката атлетика - спринтовете на 100 и 200 м. Постига го в два поредни дни. С поразителна харизма, с нечовешка лекота и финес. Оставяйки отпечатък красота по пистата с всеки досег на шпайковете си по нея. Трудно мога да се сетя за нещо по-вълнуващо от това да бъда съвременник на мохикан от изчезващ вид като нея.

В Амстердам Ивет не плака. Усмихваше се. Радваше се на двата си сребърни медала от дълбините на гигантското си сърце - моторът на уж крехкото й тяло, отказващо да се признае да победено в битката на спортистките-мутанти в 21 век.

В дебелите книги пише, че бедрената кост е най-дългата и най-здравата кост в човешкото тяло. Тя издържа натиск от няколкостотин тона. През 2005-та Лалова я чупи, закачвайки шпайка си в тартановата писта. 

После? После няма. После следват 11 години безвремие. И един пирон - остър като шиш, който спринтьорката пази за спомен у дома си. За да й напомня за онези повече от 4000 дни, в които се буди и заспива на 38 см от Ада.

автор: Владислава Лазарова, БТВ

Още новини ТУК

TrafficNews.bg