Случаят с прегазеното куче Мая събуди огромна обществена енергия. Хиляди хора излязоха на протест, социалните мрежи избухнаха, възмущението стана масово.

Това само по себе си е добро. Емпатията е функция на здраво общество, а престъплението действително е шокиращо. 

Но неизбежно идва един въпрос:къде е този хъс, тази ярост, това чувство за справедливост, когато залогът е личният ни живот, парите ни, бъдещето ни?

Докато за Мая обществото ври и кипи, други теми минават в мълчание. Само през последния месец пред очите ни се разиграха сценарии, които трябваше да провокират справедливия гняв на хората. 

– Проектобюджетът за 2026 г., който предвижда огромни увеличения на заплатите в отделни държавни сектори, за сметка на увеличаване на тежеста върху частния сектор беше внесен без дебат в Народното събрание. Факт е , че дори министърът на финансите не излезе да го защити, което показва, че явно дори вносителите се срамуват от него. 
– Излезе информация за новата „аристокрация“ от държавни служители, които прибират щедри бонуси, освен големи заплати, но последва само тишина.
– ВСС, който е с изтекъл мандат, си разпределя 7 милиона лева бонуси, при месечни възнаграждения над 20 хил. лв., но и това очевидно не е причина за тревоги. 
– Свидетел по дело твърди в съдебна зала, че бившият главен прокурор Иван Гешев е получил 5 килограма злато, иззето като  веществени доказателства – мълчание.
– Бивш премиер признава публично, че действал като "ятак" и докато е бил действащ е укривал банкер в дома си, преследван от депутат -  отново мълчание. 
– За минути парламентът приема закон, който позволява национализация на частна собственост – в пълен разрез с Конституцията – пълна тишина.

По тези теми улиците не се пълнят.
Няма браншови лозунги, няма хиляди хора пред институциите, няма протести.

Но има Мая. Защото Мая е лесният избор.

Тя е истинска болка, истинска несправедливост, но и безопасната. Няма партийни интереси, няма икономически зависимости, няма риск да си навлечеш гнева на силните. Няма последствия.

Мая е еманация на гузната ни съвест — символ на това, че виждаме престъпленията, които минават пред широко отворените ни очи, но насочваме гнева си към мишена, която не може да отвърне.

Да поискаме по-строги наказания за мъчители на животни е правилно.
Да търсим справедливост – също.

Но защо не можем да мобилизираме същия този гняв, когато става дума за милиарди публични средства? За върховенството на закона? За собствения ни живот?

Тук думите на проф. Николай Райчев звучат болезнено точни:

**„Няма прости решения, има избор:

Малки, безопасни добрини – дарения и протести за кучета, които те карат да се чувстваш добър, но не променят системата.

Или – дългосрочна организация, гражданско неподчинение и политическа мобилизация, които могат да променят нещо, но вероятно ще те съсипят лично, финансово и социално.“**

Повечето избират първото.
Не защото са глупави.
А защото са рационални.

Когато имаш деца, кредити, болни родители — протестът срещу системата вече не е героизъм, а лукс.
Затова в събота протестираш за Мая, а в понеделник отиваш на работа.
И когато шефът ти каже „направи това, без да го документираме официално“ — го правиш.

Не защото не знаеш.
А защото си уязвим.
Защото системата е по-голяма от теб.

И няма нищо лошо в това да признаеш, че си малък човек в голям свят.
Лошото е да се преструваш, че не си.
И да обвиняваш другите, че са.