Две шествия в Пловдив през уикенда нажежиха страстите и влязоха в централните новини на телевизиите. Едното обявено като Шествие против омразата и организирано от хора, определящи себе си като членове или симпатизанти на ЛГБТ , а другото събра младежи,  които си слагат етикет ултраси. Момчетата и момичетата , наметнати със знамена с цветовете на дъгата поискаха да не бъдат обект на преследване, нападения и агресия както това се случи две седмици по-рано в Цар- Симеоновата градина, а опонентите им, които дойдоха с качулки и маски, разпънаха трансперанти с надпис „Не на прайда!”.  Кордон полицаи радели двете групи, средната възраст на които едва ли надхвърляше 18 години.

На следващия ден фасадата на кооперацията на една от участничките в шествието  против омразата – Ивелина Паничарова, която е преподавател по испански, осъмна със заплахата „Педал, ще увиснеш на въжето!”. Заплашителен надпис имаше и на стената на къщата на друг активист  от протеста.

Сблъсъкът в Цар- Симеоновата градина и последвалите го шествия  буквално разцепиха уж толерантното пловдивско общество.  Във Фейсбук, форумите и чатовете по темата започнаха истински вербални войни. Част от гражданите защитават правото на свободно определяне  и категорично се обявяват срещу агресията и физическата саморазправа. Други обаче, използвайки езика на „бултрасите” заклеймяват „обратните”  и адмирират действията на момчетата в черно. Трети пък излизат със „соломоновското” решение полицията да се оттегли и да остави двете групи да се изтрепят взаимно, което според тях ще реши проблема.

Проблемът обаче е много по- сериозен и със сигурност нито присъствието на полицията, която в случая играе ролята на буфер, нито нейното отсъствие ще го реши.  Защото за пореден път топката е хвърлена към правоохранителните и правораздавателните  институции, които обаче няма да стигнат до сърцевината на злото, което се заражда. Нито арестите, нито актовете, нито наказанията по някакъв начин ще променят философията и възгледите на двете  групи, а тепърва ще ставаме свидетели на нова ескалация на напрежението и насилие.  

Защото до този момент нито една държавна, обществена или религиозна организация, не е излязла с категорично становище за сблъсъците. Не виждаме реакция от страна на Министерството на образованието, нито пък такава от  Министерството она младежта и спорта. Няма никаква позиция от страна на градските власти, нито пък от църквата. Мълчат спортните клубове, за чиито привърженици се обявяват  активистите на едното протестно шествие.

Мълчанието и замитането на проблема под килима обаче е равносилно да поставиш бомба със закъснител и да превърнеш град , пример за толерантност , в арена на омразата. 

Вероятно по-голямата част от  обществото не одобрява нито една от групите със съответните доводи. И точно тази част не смята, че трябва да вземе отношение по въпроса. Но точно тук грешат. Защото оставена без последствия и реакция, подобна саморазправа лесно би се пренесла и в други сфери на живота. Особено в живота на тийнейджърите, където емоциите са далеч по- крайни.

Пътят от заплахата с въжето до нацистките символи  и белите качулки не е много дълъг. Въпреки, че светът се люшка между крайностите от криворазбраната политкоректност до войнстващия национализъм,  да се бесят хора заради сексуални, политически  или други предпочитания,  не е особено цивилизовано.  

През Средновековието Инквизицията е изгаряла жени , нарочвайки ги за вещици, само защото някои от тях са имали бенка.  Днес,  кариерата на едни от най- големите актьори и режисьори на 20 век е съсипана, заради нечии твърдения за сексуални прегрешения половин век назад. 

Единственият начин да оцелеем като общество , е да се върнем към нормалността . Разбиране, приемане, компромиси,  състрадание,  непредубеденост, вяра,семейство, хуманизъм и другите общочовешки ценности не са само думи, а спасителните въжета, които ще ни върнат към нормалността. А тя ни е необходима. Сега, повече отвсякога.