От два дни насам ни люлеят емоции около затварянето на редакцията на един от знаковите вестници. Толкова много поляризирани мнения прочетох, че осъзнах, че обществото ни има много сериозен проблем. Проблем, който силно се надявам да не стане цивилизационен.

С всичките ми резерви към това издание, принудителното спиране на медия без реална законова основа има само едно определение и то се нарича ЦЕНЗУРА.

Въпросът е дали и доколко акцията на полицията (която напоследък започна да се ползва като политическа преторианска гвардия) е законна. Вчера си позволих да напиша една публикация, в която се постарах с няколко изречения да обясня какво точно става. За мое неизумление веднага се появиха колеги (с дълбока политическа окраска), които започнаха ехидно да ми препоръчват да прочета този или онзи текст от Закона за държавната собственост (ЗДС). Уточнявам, че нито тези колеги, нито аз самият сме ангажирани с казуса и не сме разглеждали документи. Т.е. никой от нас не знае подробности, което означава, че ако имаме уважение към правото, а и към професията (имам предвид и себе си), трябва да сме пестеливи с квалификациите.

Текстът, който настойчиво ми препоръчваха да прочета, е чл. 80 ЗДС, който казва:

Имот - държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител, въз основа на мотивирано искане на съответния министър или ръководител на ведомство.

Какво означава горното? Става въпрос за случаи, при които например някой е завладял (самонастанил се в) държавен имот;  когато е имало договор, но той е развален, ама развален не защото едната страна си мисли така, ами със сигурност.

Иначе казано, ако някой има договор и там има някакво напрежение,- двете страни по договора спорят, не може категорично да се каже коя от тях е права. В този случай (ако не уредят спора доброволно) кой е крив и кой е прав решава съдът. Ако в такава хипотеза някоя от страните реши да самоправораздава, сме изправени пред престъпление, което се нарича „самоуправство“. Да, точно така, ако сте си дали имота под наем на някого и той не си плаща наема, ами има възражения, вие не можете просто така да го изхвърлите. Трябва да го направите по законов ред – чрез съда. А ако решите вместо това да смените патрона и да му изхвърлите вещите, вършите престъпление. С известни условности така е и когато имате договор с държавата.

Дали договорът на „Труд“ с държавата е валидно развален? Въпросът е труден, предвид на факта, че не сме запознати с подробности. Но при положение, че едната страна твърди, че не ѝ е плащано, а другата заявява обратно и размахва платежни нареждания, значи има някакъв спор. И този спор трябва да се реши в съда. Иначе казано, възможно е медията да има някакви сериозни аргументи (от различно естество) в спора си в държавата, а може и да няма. Но тук думата има съдът. „Нахлуването“, на което станахме свидетели вчера, е притеснително. Притеснително е, защото ръководството на държавата се върна към някогашната си тоталитарна философия, в която просто смачкваше инакомислещите и след като ги е стъпкала, те евентуално можеха да се опитат да се защитят. Евентуално ... Хубаво е, че преходът към диктатура, който промяната се опитва да пробута, не е приключил и все още съдът в България има някаква стойност. За мое огромно съжаление, държавната философия започва все по-ярко да се изменя по такъв начин, че полицията вместо да се занимава с основните си функции, се използва за реализация на политически поръчки.

Тук е мястото да се направи тъжната констатация за нивото на „обективна правозащитност“

В Родината има редица личности, които обожават да говорят за права на човека, демокрация, законност, правова държава, свобода на словото и други идеалистични категории. Много от медиите пък обожават да им дават удобна трибуна, като им „вдигат топката“, за да „забият без блокада“. Стотици пъти съм  съм наблюдавал с досада как такива хора и организации без да имат реален опонент, ехидно менторстват, опитвайки да създадат токсична атмосфера. Немалка част от тези лица (физически и юридически) получават и по някоя друга шепа сребърници да спишат доклад за „положението“, т.е. Да оплюят България. И, разбира се, докладите нерядко не просто не отразяват обективността и реалните проблеми, ами откровено се гаврят с истината. Спомням си не едно и две изявления в защита на тая или оня медия, в защита на тоя или оня опозиционер, самонарекъл се журналист. Спомням си какви абсурдни патетики съм чел и затова полюбопитствах да видя какво са споделили по въпроса с „Труд“. Огромната част от тях се правят, че не виждат случая и пускат снимки с котенца и водни лилии или пък мълчат, че после да си имат оправдание - били заети с нещо и затова не са могли да „накълват“ някой статус през тъчскрийна.

А има и още по-тежки прояви: редица знакови глашатаи с „правосъдна“ реторика тръгнаха да обясняват, че всичко било по закон, че който не си плащал, да си носел отговорността и т.н. Интересно е, че тези хора са приели безкритично едната позиция и са игнорирали другата. Между другото, тук е мястото да напомним какви ги приказваха и писаха същите тези хора при друг сходен случай. Става въпрос за принудителното изпълнение срещу притежаваната някога от беглец от закона и използвана за медийна бухалка ТВ7. Въпросното принудително изпълнение се реализира чрез съдебен изпълнител. Т.е. били са спазени всички законови процедури – имало е съдебни дела, постановени са решения, които са влезли в сила и накрая ангажираният съдебен изпълнител предприе това, което му се възлага и вменява от закона и взискателя. Тогава днешните ехидници и мълчаливци вдигаха врява до небесата и до преизподнята, ронеха сълзи за „свободата на словото“ и заклеймяваха всеки инакомислещ, който си позволяваше да каже  нещо в защита на  закона. Днес, при много повече въпросителни около законността на действията срещу медия (при това опозиционна!?!) има или мълчание, или одобрение. Защо е двойният аршин ли? Защото въпросните хора, които мерят с него, не са безпристрастни, а са настойчиво пристрастни. И тези техни пристрастия са в полза на смъртната присъда за свободата на словото. 

И говорейки си за „двоен аршин“, някак много намясто идва въпросът с друг знаков наемател на държавна собственост. Помните ли скандалите, че „партията майка“ (БСП) не си плащала наема за „Позитано“ 20? Дали закъсалата (според медиите) финансово БСП си плати наема? И ако не  го е направила, защо „столетницата“ продължава да обитава държавната собственост? Защо няма заповед за освобождаване на помещенията? Защо не са отишли две кохорти полиция да обезпечат процеса? Да не би да е, защото започва „промяна“ и Партията е нужна за тази промяна? Да не би да е, защото за промяната законите нямат сериозна стойност, важно е чегъртането? За двоен аршин ли става въпрос или за пълзящ девети септември? Между другото, знаете ли какво се е случило тогва с инакомислещите собственици на медии? Знаете ли как е приключил животът на Райко Алексиев?!?  Много въпроси и всичките все с тъжни отговори ...

За да не стават грешки (да не се напъват разни хора, че съм бил „платен” и т.н.), пояснявам:

По принцип, НЕ чета "Труд". Мисля, че днес за първи път в живота си купих негов брой. Рядко отварям електронната му страница - най-вече когато някой приятел е споделил публикация, която да ми грабне вниманието. А вчера за първи път в живота си написах www.trud.bg в браузъра на компютъра си. В продължение на десетилетия, за главния редактор на тази медия така и не успях да си изградя кой знае колко позитивно мнение. А в четвъртък имам дело по повод на абсурдна публикация, „украсила“ не само електронната страница, но и хартията на „Труд“.

*Адвокат Станев е член на Пловдивската адвокатска колегия.