Германците и споменът за войната

Един мой германски роднина, да го наречем Волфганг, се е сражавал край Сталинград. Водили сме десетки разговори за войната и за германската вина. Волфганг не е бил нацист, а днес го познавам като начетен, либерален и демократично мислещ човек. Независимо от това той всеки път с огорчение прекъсва тези разговори в момента, в който се опитам да изкопча признанието, че и той е виновен за войната. „Войната беше ужасно нещо, режимът беше чудовищен, да" – казва ми – "но ние бяхме 18-годишни момчета, които се биеха за родината си. Нима трябва да се чувствам виновен за това?”.

Какво изпитват германците?

Аз лично мисля, че трябва, но вече добре разбирам проблема – гигантския проблем на германците с историческата им вина. Днес чувствата на тези 80 милиона германци навярно могат да се обобщят в четири думи: вина, скръб, срам и благодарност. Вина - заради ужасните престъпления, извършени от нацистите уж в името на тяхната страна, Германия. Скръб - за десетките милиони загинали, независимо от националността им. Срам - от това, че германците масово и сляпо следваха Хитлер и дори не направиха опит да свалят престъпния му режим. И благодарност към онези, които ги освободиха – към американците и британците, но и към руснаците, независимо от травмите и напреженията. За някои от тях, впрочем, се говори едва отскоро.

Например – за масовите изнасилвания на германски жени от съветски войници. (Многократно по-малко, но ги има, са изнасилванията от американци и британци.) Или за смъртта на стотици хиляди германски военнопленници в съветските лагери. В самия край на войната се надига и вълна от самоубийства – цели семейства, да не кажа цели селища, хиляди хора слагат край на живота си, защото личният им свят се е срутил и защото изпитват неистов страх от бъдещето и от окупаторите. Германия е полуразрушена, милиони прокудени нахлуват от изток и трябва да делят с другите германци и без това недостигащите ресурси – жилища, храна, работа. Редом с тях из страната се лутат стотици хиляди бежанци, хора, впрегнати от нацистите в принудителен труд, бивши лагерници и военнопленници. Страданията на германците в края на войната и след нея са неописуеми. Страданията на хората в Съветския съюз – също, разбира се, но тук става дума за Германия.

Президентите Йоахим Гаук и Франсоа Оланд на поклонение в Орадур сюр Глан

Впрочем, тогава, в края на войната, тъкмо в Германия се срещат двата различни, но еднакво античовешки режима – на Хитлер и на Сталин. А днес руските рокери пътуват с портрети на Сталин към Берлин. На този фон не бива да забравяме, че през първата фаза на Втората световна война, тоест – до 1941 година – Сталин и Хитлер са съюзници. Съветският Съюз пряко или косвено подпомага похода на германците на Запад. По-късно, пък и днес пропагандно се налага тезата, че Съветският Съюз е само жертва на агресията и победител във войната, докато всъщност картината е много по-комплексна, сложна, няма черно и бяло. Тъкмо поради това смятам, че свадата за историческото наследство в момента е нелепа.

Скръбта е мирна и цивилна

Само преди пет години на парада в Москва участваха американски и полски войници, а на трибуната бяха държавници от цял свят. Днес Путин празнува сам, след като западните политици избраха годишнината от освобождаването на Аушвиц и отказаха да летят до Москва. Правилно отказаха, защото Русия наруши международното право с анексията на Крим и агресията срещу Украйна. А пропагандната връзка, която Кремъл прави между престъпленията на нацистите и днешния украински конфликт и - както го наричат - „фашисткия режим” в Киев само влошава положението и допълнително обърква умовете на хората.

Всъщност, в дните на годишнината от края на войната европейците би трябвало да се съберат заедно (мирно и цивилно, а не на военни паради), да почетат милионите си жертви и да се врекат, че този ужас никога повече няма да се повтаря.

Съвместна публикация на Дойче Веле с предаването "Светът е седем" на БНТ