Протестите в България са част от ДНК-то на всяко поколение след началото на прехода. Още от 90-те бяхме по площадите, водени от единственото желание хората да живеем нормално и да имаме почтено управление. Три десетилетия по-късно, този болезнен цикъл ни изправя на прага на автокрация, където арогантността на властта преминава допустимите граници. Снощните мащабни протести в София и големите градове са съизмерими, ако не и по-големи, от тези в зората на демокрацията.
Но във всеки ветеран - протестър се таи изстрадан скептицизъм: протестът - хубаво, но какво ще стане след това? Защото политическият хоризонт, въпреки големия брой партии, е доста оскъден. И макар че на площадите има хора, подкрепящи целия политически спектър, между тях има дебели червени линии, които трудно могат да бъдат прекрачени – въпросът за еврото или позициите по войната в Украйна са само два примера.
Основната разлика между тогавашните и днешните протести е, че тогава ние бяхме готови да понесем лишения, да правим компромиси в името на едно „светло бъдеще“. Може би защото бяхме възпитани така – в училище ни учеха, че живеем в зрелия социализъм и сме само на крачка от комунизма, когато от всички чешми ще тече мед и масло, а в магазините ще има всичко. Трябва само малко да почакаме. Та тогава ние решихме, че можем да инвестираме още 5-10 години от живота си в очакване на истинската демокрация. После разчитахме на НАТО, след това на Европейския съюз , а сега на Еврозоната. През това време други хора решиха, че просто могат да си купят демокрация и да я заменят с някаква имитация. Сроковете, които си бяхме дали, всеки път се увеличаваха, а поколението, което през 90-те беше по площадите, вече е побеляло в очакване.
Разликата между тогавашните и днешните протести е очевидна. Вече има огромно присъствие на млади хора – поколението Gen Z. Те не искат обещания за бъдещо благоденствие, а настояват да живеят добре тук и сега. Те може да не разбират от бюджетни схеми, но трудно приемат факта, че държавни чиновници получават по-високи заплати от тези в частния сектор, с всички съпътстващи бонуси. Те искат да знаят за какво се харчат техните данъци и не са склонни да приемат безропотно , че някой може просто така да изтегли 60 милиона лева предназначени за строеж на магистрала, започната, когато майка им е била родена.
Младите са наясно, че България е пълноправен член на Европейския съюз и са против орязването на европейските средства заради нежеланието на властта да реформира паразитната КПК и да ограничи недосегаемостта на главния прокурор. Те не вярват в чудеса и не се оставят да бъдат водени от празни обещания – тях ги движи стремежът да запазят своя път на професионално и личностно развитие, модерния си начин на живот и възможността за нормален живот и справедливост. Не искат да слушат политически обещания, а искат нов тип отношения - прозрачни и с поемане на конкретни отговорности.
Сблъскваме се и с горчивия парадокс. Няколко поколения политици от целия политически спектър говорят за различни политики за справяне с демографската криза, а сега, когато младите са тук и искат да останат да живеят и работят в България, те са на път да ги прогонят с арогантността си и нежеланието си за реална промяна.
Докато част от старите протестъри вече са свили знамената, убедени, че „от нас нищо не зависи“, младите са изпълнени с вяра, надежда и присъщия на младите оптимизъм, че невъзможни неща няма. И никой няма право да им го отнема.
Още от категорията
Виж всички
Новата наредба за домашните любимци в Пловдив – повече конфликти, отколкото решения
Акценти
Виж всички
Преустановяват издаването на лични документи утре в Пловдив
ПП-ДБ внася вот на недоверие в петък