Герган Ценов, диригент, ученик на маестро Иван Спасов

Днес се навършват 86 години от рождението на големия наш композитор, диригент и учител Иван Спасов. Преди няколко месеца, по време на последното ми завръщане в България, отидох на гости на неговата съпруга, проф. Василка Спасова. Винаги съм казвал, че ако днес отнякъде се появи безсмъртният Есхил, той на всяка цена трябва да напише трагедия, озаглавена „Вдовиците“. Това ще бъде трагедия за жени като проф. Спасова, като г-жа Мара Чепанова (съпругата на композитора Георги Тутев), като покойната вече г-жа Хана Николова (съпругата на композитора Лазар Николов); трагедия за тия и много други жени, които като самотни жрици (и мъченици) полагаха и продължават да полагат неимоверни усилия светът да узнае за прелестното творчество на техните съпрузи.

Не е редно на рожден ден да се говори за смъртта и погребението на рожденика. Но странно, на днешния ден си спомням именно оня черен 23 декември, на който си казахме последно сбогом с Иван Спасов. Оня отвратителен ситен лепкав дъжд, който кара гробарите да псуват смъртника, че е избрал възможно най-неподходящия момент… Но и оня тих и спокоен дъжд, който е за мен най-красивото клише в литературата – „природата плачеше заедно с хората“. Повечето от детайлите от оня ден вече са избледнели и са се размили в едно общо усещане за мъка, примесена с усещане за някаква странна несправедливост. Но един момент се е запечатил извънредно дълбоко в спомените ми и с времето не само не избледнява, но и става все по-ярък и все по-непоносим и това е споменът за моята преподавателка по история на музиката от Националната музикална академия, проф. Киприяна Беливанова, която в оня тъжен дъждовен ден видях да плаче като малко дете до ковчега на Иван Спасов. Едри детски сълзи и необуздани хлипове… Гледах я и си мислех: „Защо плаче? Тялото си е отишло, но музиката му остава и от тоя ден нататък тя ще звучи все по-често и все по-внушително!“ Но трябваше да минат години, преди да си обясня сълзите и хлиповете на моята учителка (също вече покойница) и това бе ужасяващата равносметка, че може би на 23 декември 1996 година в гробищния парк на бул. „Лиляна Димитрова“ в Пловдив ние погребахме не само тялото на Иван Спасов, но и неговата музика.

Защото 24 години след смъртта на Иван Спасов огромна част от творчеството му (включително всичките му симфонии) не е отпечатано и публикувано.

Защото 24 години след смъртта на Иван Спасов оркестрите, на които той отдаде своя композиторски и диригентския дар, не изпълняват неговите творби или го правят само на годишнини.

Защото 24 години след смъртта на Иван Спасов творчеството му (както и творчеството на неговите смели съратници Лазар Николов, Константин Илиев и Георги Тутев) е обект на целенасочен и безапелационен институционален и индивидуален бойкот, който би накарал дори бившето комунистическо ръководство да прояви състрадание.

Понякога до мен в Америка достига вестта за някой наш музикант, който е изсвирил, изпял или издирижирал произведение на Иван Спасов (отново само по повод годишнина) и ми става толкова мило, че все пак има хора, при това великолепни музиканти, които обичат и изпълняват неговата вълшебна музика. (Мисля си, че има нещо евангелско в начина, по който композитори като Иван Спасов имат много малко последователи, но за сметка на това пък те всички до един са като предани апостоли.) Но такива редки и почти незабележими за широката публика изпълнения по-скоро ми напомнят за романа „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес, в който в малкото селце Макондо един ден настъпила масова амнезия сред населението, всред която амнезия от време на време някой от селяните за момент си спомня за хилядите убити и натоварени на вагони бунтовници, но много бързо тези мимолетни спомени отново се стапят като сън и отново всички си казват: „Това трябва да е било някаква наша странна фантазия“.

При същото това мое последно посещение в дома на проф. Спасова тя ми каза, че преди няколко години се е опитала да предостави на пловдивския Държавен архив грижливо подредения от нея личен архив на Иван Спасов, но оттам са ѝ отговорили, че не могат да го приемат, тъй като… „някои от партитурите са прекалено големи като размер“. Проф. Спасова разтвори шкафовете пред мен, за да видя този архив и… симфониите, песните, „Светата българска литургия“, „Българския пасион“, „Песни на мъртвите“, всичко, всичко… в един самотен апартамент, под таваните, които са пропити от влага.

За последен път видях Иван Спасов няколко месеца преди смъртта му в коридорите на Зала „България“. Бяхме заедно с моя другар Гаро Ашикян, също негов ученик. Приближихме се и той ни каза: „Ей момчета, забравихте ме! Обаждайте се като идвате до Пловдив!“ Така се и разделих с него, с чувство на вина. И може би именно тая вина ме държи буден вече 24 години и не ми позволява да забравя за хилядите убити и натоварени на вагоните, и може би именно тая вина винаги ще ме връхлита на всеки 17 януари, докато някой ден тия сто години самота най-сетне не се свършат и Иван Спасов и неговите велики съратници не се родят отново чрез своята прелестна музика.

Честит рожден ден, Маестро! И дано са верни думите ти: „Животът ни не е трагедия, ни драма, ни комедия. Той просто е живот. Но какво е животът… Da capo senza fine – отначало и без край.“