Пловдивският Регионален етнографски музей отпразнува своята 100 – годишнина с поредица от интересни изложби и събития  и многобройни гости от цялата страна. Тържеството започна с прожекцията на 30-минутен филм, посветен на историята и мисията на РЕМ,  заснет от студенти и преподаватели от Нов български университет, част от които присъстваха в залата на премиерата.

История: 

Първият музей след Освобождението се ражда в Пловдив. Тогава институциите вървят с библиотеките. В Пловдив Народната библиотека с музей е създадена през 1879 г. По-късно в новопровъзгласената столица София се появяват музеи под различни направления. Вторият музей в Пловдив е бил към бившия Френски колеж, пише PlovdivTime.bg. Общината, която тогава е носела наименованието Пловдивска окръжна постоянна комисия, е имала идея за създаване на Общински музей, където да се съхранява всичко свързано с бита, културата, историята и художественото дело на Пловдив, защото градът е един от основоположниците на българското Възраждане и има с какво да се гордее.

Идеята узрява окончателно по време на Първата световна война и през 1917 г. се полагат основите на Окръжния музей, който да обхване историята на целия окръг. По това време той е бил много обширен. На север окръгът е стигал до Стара планина, на юг - до гръцката граница, на запад - до Гоце Делчев, а на изток - до Чирпан. Инициатори са председателят на Пловдивската окръжна постоянна комисия Никола Шишков, етнографът и фолклорист Стою Шишков и историкът Йордан Попгеоргиев.

На 22 януари 1917 г. тримата свикват първото съвещание, а на 20 юли излиза правилникът на музея. На 20 ноември Стою Шишков е назначен за секретар–уредник, а Йордан Попгеоргиев за директор. На 1 декември е открита първата изложба, представяща основните личности, допринесли за възраждането на Тракия, Родопите и региона.

През 1949 г. музеят получава поредното си име – Народен етнографски музей, в който се влива Общинската къща-музей, заедно с всичките си активи. За старши уредник и директор е назначен преподавателят по география в Учителския институт Стефан Странски. Той остава на тази длъжност 10 години.

1950-те години са трудни за музея. Възложени са му несвойствени задачи. Градският комитет на партията решава едва ли не да бъде отдел към Музея за социалистическо строителство. Друго хрумване е да се изгради мост, който ще свързва къщите Георгиади и Куюмджиоглу.

Искали са да влеят Археологическият музей към Етнографския, който да се превърне в център. Там се прави и изложба „10 години народна власт”. Известно време тя се е помещавала в сградата, след което излиза и въз основа на нея се създава Музея на социалистическото строителство.

Следващата трудна заявка е била експозицията на Национално-освободителните борби. Асистентът на Странски - Иван Койнаков започва да работи по темата и в един момент, през 1956 г. се създава Музей на възраждането на национално-освободителните борби. Същата година единствените уредници остават Стефан Странски и Надежда Добрева, които започват да се занимават единствено с етнографски теми. Дори пазачът е живеел в постройката с цялото си семейство.

Идва 1959 г.! Странски напуска, а за нов директор е назначен Иван Станев, който вдъхва на музея нов живот. Построява административната сграда. През 1970-те издава два годишника на музея. Той запазва наименованието си Народен етнографски музей до 1990 г., когато „народен” отпада и се превръща в Етнографски музей. Определението се запазва до 2005 г., а от 2006-та досега институцията официално се казва Регионален етнографски музей.

Днес музеят разполага с библиотека, в която се съхраняват повече от 7 000 тома ценни книжа, специализирани върху народната култура у нас и в чужбина. В залите има артефакти на по 200-300 години - пастирска дърворезба, шевица, тъкани и облекла, медни съдове, накити, църковни предмети, старинно хладно и огнестрелно оръжие, произведения на ювелирната техника, надписани килими от преди Освобождението, филигранни пафти със сребърни нишки и много други. 

Къщата на Аргир Куюмджиоглу е разположена на четири етажа. От предната фасада са два, а отзад - четири, два от които са подземни. Стъпила на стара римска крепостна стена, тя има 8 метра денивелация. Като образец на българския барок, къщата е единствената, построена в кобилична форма.

Представлява архитектурна амалгама между Изтока, Запада и Балканите. Стъпва на площ от 570 кв., а вторият етаж се разширява на повече от 700 кв. Представителният приемен салон е дълъг 22 и широк 12 метра, в него няма нито една колона. Материалите, от които е построена, са дърво и кирпич, или така наречения паянтов градеж. Разполага със 130 прозореца и се води най-голямата зала в България до епохата на Освобождението.