Само в България пресичането на пешеходна пътека тип зебра може да е лекоатлетическа дисциплина - най-често бягане с препятствия, или нещо като игрите на глада. Точно като в тях участниците в "играта", наречена "да се придвижиш по пловдивските пътища", трябва да се борят, докато остане... един оцелял.

Снимките, които виждате, са направени на бул. "Шести септември" срещу Областния съвет. Но на подобна гледка може да се "насладите" на много други места. Автомобили, които за нищо на света не считат, че трябва да намалят преди пешеходна пътека, да не говорим да спрат. Пешеходци, които, оглеждайки се страхливо, прибягват на прибежки, подтичват, спират, пак тръгват и се молят да стигнат живи до другия край на булеварда.

Всъщност това си е направо правило. Ако тичаш, може и да минеш. Ако не тичаш, изобщо не е сигурно. Превърнали сме пресичането в битка, в която обикновено оцелява само единият. Досещате се, че не става дума за горкия пешеходец. Който може да разчита единствено на изострените си инстинкти, за да се отърве безпроблемно. 

За няколкото минути, в които наш репортер беше на мястото и снимаше, по въпросната пешеходна пътека спринтираха не само жени и мъже, но и дядовци, и деца. Имаше свистене на спирачки в последния момент, имаше маневриране между спрели, полуспрели и въобще нямащи намерения да спрат коли пред зебрата. И за разлика от романа на Сюзан Колинс, поднасящ равни части съспенс и философия, нямахме чувството, че действието се развива в някакво бъдеще, обезпокоително напомнящо нашето настояще. То просто си се случваше пред очите ни.

Като “кръвожадно” риалити, в което тестваме инстинктите си за самосъхранение...