Да пътуваш с Българските държавни железници си е приключение само по себе си. Преживяване, което може да завърши колкото зле, толкова и добре, но със сигурност ще остави у теб траен спомен.

Признавам си - не пътувам често с влак. Предпочитам да стигам сравнително дълго от точка А до точка Б, а с влак (и то български) някак се влачиш девет дни с камили, както е казал народът. Този път обаче нямах особен избор, та поех дълбоко дъх и се приготвих за всяка евентуална изненада, която може да ми приготви БДЖ. И никак не ме разочарова. Омая ме с целия си чар, който притежава.

Настаних се в полупразно купе. До мен - една жена, а срещу мен - Ангел. Буквално.

Ангел е точният образ, който изниква в съзнанието на всеки, когато чуе думите "благ старец" - плешиво теме, топли очи, смирена усмивка и скромно облекло.

Той направи първата крачка и ме заговори. Оказа се, че другия месец ще навърши достолепните 90 години, ако както се изрази "му е писано". Иначе казано - когато аз съм се раждала, той вече е бил пенсионер.

Дядото се оказа цяла енциклопедия. Дневник, пълен с истории, чиито прашни страници само чакат да намерят своя верен читател. Чакат да бъдат разказани и преживени отново.

Помни времето на цар Борис. Разказа, че когато се родил синът му - Симеон, монархът разпоредил на всички деца в училищата да се напише оценка с 1 единица по-висока, отколкото трябва. Каза, че това е единствената година, в която нито едно дете не повторило клас и то в цялата страна.

Преживял войната. "Дълга война", както той се изрази. Започнала 1939 г. и приключила 1945 г. Тогава бил едно младо момче. Единственото, което най-ярко помни от тогава, е гладът. Разказа ми, че не бил ял като нормален човек в продължение на шест месеца. Всичко отивало на фронта, а за народа оставала само царевицата.

Цял живот работил в завод като "изобретател на нестандартни инструменти". Чух го за пръв път, но той ми показа визитка, за да се уверя, че не ме лъже. Съвсем автентична професия си било. Занимавал се със създаването на най-дребните детайли от ежедневието и ми даде пример с табличката в купето на влака - всяко малко пластмасово парченце, което се намирало вътре, било създадено от човек, заемащ въпросната длъжност.

Ангел е от село Костенец. Имал къща точно в центъра, а около него - все магазинчета, кафенета... Всяка сутрин пиел кафето си на терасата и се любувал на красивите гледки, които му предлагала Рила планина. Посрещал изгрева и след това започвал деня си.

Разказа ми, че когато бил млад, обиколил цяла България. Можел да нарисува картата със завързани очи. Обичал да ходи на палатки по Черноморието.

"Какво ти трябва повече? Опъваш палатката, сенника, газовия котлон, кафеника. Морето пред теб!", размечта се дядо Ангел, а насред думите му се чуваше ритмичното поклащане на влаковата композиция.

Вече едва ли може да се любува на морските вълни, както едно време. Едва вижда, а и не чува особено - резултат от сериозната му възраст. Но не му пречи да си спомня с умиление за славните дни на младостта си.

Тъгува много, че къмпингите по морето вече не са както преди, а в повечето случаи - въобще ги няма. Отишъл веднъж преди няколко години на едно от любимите си места, които посещавал често като млад. Знаел къде е къмпинга, помнел пътя. Само че него вече го нямало.

"Заболя ме сърцето, казвам ви".

Всичко било заградено, а на мястото на пясъчните дюни - бетонни постройки. Обяснил на двама огромни мъже, които охранявали мястото, че едно време там имало красив къмпинг и си тръгнал. Сподели, че едва ли ги е трогнал с думите си, но бил много разстроен. Станало му мъчно.

"Едно време бях човек. Сега съм нищо"

Ей след тия думи не знаех какво да му отговоря. Не знаел дали е добре, че е живял толкова много. Старост - нерадост, казвали хората, защото с годините идват и проблемите, болките, болестите, а и не особено достойния пенсионерски живот, който осигурява държавата.

Вероятно познава всяко дръвче по пътя. Пътувал много често. Има дъщеря, която живеела в София и всеки почивен ден се качвала на влака, взимала го от Костенец и след няколко дни го връщала обратно.

"Като сляза от влака съм като кон с капаци. Знам откъде трябва да мина, как да стигна от вкъщи", обясни ми той.

Стана да си оправи багажа. Нахлупи бяла шапка с козирка, оправи раницата, която изглеждаше доста тежка за крехкото му тяло, взе бастуна си в ръка и тръгна. Пожела ми здраве и цялото щастие на света. И да живея колкото него, даже повече.

"Виждат ли се вече къщите? Те са ми ориентир. След малко ще започне да спира влакът...", промълви той и потегли.