Всеки познава човек, който постоянно разказва как е бил наранен, пренебрегнат или несправедливо третиран. Историите са различни, но усещането е едно и също – светът сякаш все му дължи нещо. А околните са длъжни да го разберат, подкрепят и признаят страданието му. Но ако това поведение не е просто реакция на житейски удари, а устойчива личностна настройка?

Ново изследване, публикувано в сп. Personality and Individual Differences, показва, че т.нар. „жертвен манталитет“ често е тясно свързан с нарцистични личностни черти – и по-специално с уязвимия тип нарцисизъм. Данните сочат, че при част от хората постоянната самоидентификация като жертва не произтича толкова от реална травма, колкото от специфична психологична структура, която търси признание, валидиране и морално превъзходство.

Проучването е проведено от екип изследователи, ръководен от Трезия Бедар – докторант в канадския университет "Лейкхед", в сътрудничество с колеги от същия университет. Изследователският интерес е насочен към т.нар. устойчива нагласа, при която човек се чувства жертва в различни ситуации и взаимоотношения, независимо от конкретния контекст (Tendency for Interpersonal Victimhood).

Тази нагласа има няколко характерни измерения:

- Силна нужда страданието да бъде разпознато и признато от другите;
- Усещане за морална извисеност;
- Ограничена емпатия към чуждата болка и
- Склонност към постоянно преживяне на стари обиди.

Не е трудно да се види как подобна комбинация може да направи междуличностните отношения напрегнати и токсични.

В изследването участват 400 пълнолетни канадци на възраст между 18 и 71 години, които попълват стандартизирани психологични въпросници. Оценени са различни форми на нарцисизъм – грандиозен и уязвим – както и честотата, с която те публично дават сигнал за своето страдание, пише pusl.bg. Анализът включва и петфакторния модел на личността, за да се изясни по-широкият психологичен профил.

Резултатите очертават ясен модел. Склонността към ролята на жертва е силно свързана с уязвимия нарцисизъм, който се характеризира с ниска самооценка, свръхчувствителност към критика и трудности в емоционалната регулация. Общият им знаменател е високата емоционална нестабилност. С други думи, „нагласата за вечната жертва“ често върви ръка за ръка с крехко Аз и трудност да се овладяват негативните емоции.

Интересно е, че публичното демонстриране на страдание се наблюдава и при двата типа нарцисизъм, но по различни причини. При уязвимия тип то е резултат от вътрешното усещане за постоянна жертва. При грандиозния нарцисизъм сигнализирането изглежда по-директно свързано с нуждата от внимание, показност и сцена.

Личностният профил на хората, които често сигнализират за страдание, също е показателен: по-висока екстраверсия и откритост, но по-ниска способност за съгласие. Това са хора, които говорят лесно за себе си, но рядко поставят чуждите нужди наравно със своите.

Авторите правят важно уточнение. Тези резултати не означават, че хората, преживели реална травма, са нарцистични. Изследването не омаловажава жертвите и не дава морално оправдание техният опит да бъде отхвърлян. Става дума за нагласа и личностен стил, които могат да се проявят независимо от реалния житейски път.

Може би най-същественият извод е, че самоидентификацията на жертва не е безобидна. Тя често е свързана с психично страдание, депресивност, тревожност и проблемни отношения. А понякога – и с хора, от които е разумно да се пазим. Или, ако разпознаем тези черти у себе си, да потърсим помощ навреме.