Има имена, които са безсмъртни. Тях никой и нищо не може да ги изтрие от паметта на хората. Нито да ги замени с нещо друго – колкото и то да е конюнктурно, актуално, правилно ориентирано, гласувано на общинска сесия или наложено със сила. Пловдив е пълен с такива примери. Джумаята. Бунарджика. Джендема. Гроздовия пазар…

Ако сега – на днешния ден, в който отбелязваме Независимостта на България, попитате който и да е пловдивчанин кой е площад „Независимост”, вероятно всички ще ви гледат в недоумение. Само по себе си името е хубаво и патриотично. Но… не успя да се наложи. Както повечето от ония нови имена, заменили старите, но останали само в официалните документи – не и в главите и устата на пловдивчани.

Попитайте ги обаче знаят ли за Гроздовия пазар, и ще видите пак недоумение в очите – че как да не знаем! Гроздовия пазар си е Гроздовия пазар! И едва ли някой ще се сети да го свърже с имена като „Преслав” или „Независимост”…

Но… тази история с преименуването на важни за Пловдив места е дълга. Днес ние ви предлагаме един кратък спомен за Гроздовия пазар – тогава, когато все още се е наричал официално така. Той е на пловдивчанина Юлий Славов, описал го в книгата си „Помня Пловдив”.

Някога улиците бяха покрити с едри камъни (калдъръм). Изключение правеше павираната улица „Преслав”. Пожарната и Гроздовият пазар оформяха централната ос.

Не съм закачил от времето на пожарната с водоноските, теглени от коне, но имах възможност с голямо любопитство да проследявам живота и занаята на пожарникарите. Честия контакт правехме на калдъръма, по средата на кръстопътя между „П. Ю. Тодоров” и „Виктор Юго”, където развъртаха уличен кран и миеха автомобилите. Върхът на удоволствието беше колата стълба, обута не с напомпени, а с бандажни гуми, която изкарваха доста рядко за хигиенизиране. Останалите коли имаха по-скоро вид на цистерни, с коренно различна конструкция от днешните противопожарни автомобили.

Прозорец на дежурната стая на Пожарната гледаше към „Виктор Юго”, така че сигналът за всяка тревога достигаше бързо-бързо до дечурлигата. И припвахме набегом до портала да зяпаме бързината и напрежението, с което бойците излизаха при пожар.

През останалото време те бяха подчертано дружелюбни към нас. Пускаха ни в малката градинка вътре, сядахме на пейките до оригинално фонтанче и зяпахме играта на топчето за тенис, постоянно подскачащо под ударите на водната струйка. Седяхме и чакахме някой пожарникар да се спре до нас и да ни разкаже за подвизите на своя занаят. Когато поотраснахме, ни включваха в игрите на волейбол, но най-интересно ни беше да ни позволят да се спуснем от дървената кула по брезентовата тръба, служеща за евакуиране при бедствие.

Уличката между училище „Карнеги”(днешното „Алеко Константинов“) и Пожарната не беше затворена както сега и не съм чул да е пречила някому.

По това време началник на службата беше Дойчинов. Бяхме в една банда с неговите двама сина – Димитър и Цветан, които по-късно израснаха като прочути танцьори.

Войната още не беше приключила. Често, както си играем на улицата, завиваха сирените, излизаха възрастните и заедно побягвахме към скривалищата. Ние се насочвахме към Бунарджика. В подножието на хълма, където някога беше мястото на паметника на Апостола, имаше дълбок тунел – нашата защита от бомби. Бяхме достатъчно малки да не усещаме ужаса на войната, затова повече се забавлявахме, отколкото да се тревожим, че трябва да се скрием. И така, до новата сирена, която свири „отбой”.

Несъмнено акцентът на квартала представляваше неголeмият площад „Гроздов пазар”. Не съм бил свидетел на времената, когато тук наесен са се струпвали каруци, натоварени с кехлибарено и рубинено грозде, а селяните са търсели купувачи на стоката си. Но помня пътническата агенция на това място, притежаваща няколко автобуса на преклонна възраст. Отсреща, в магазинните помещения, се разполагаха чакалнята, продажбата на билети и ръководителите на движението до 1959 г., когато трудоваците изградиха автогара „Юг” и освободеният от старите таратайки площад бе назован „Преслав”.

Друго се запомни от промяната. В опразнените помещения се устрои култово заведение с име „Тихия кът”, което бързо стана толкова известно, че по-лесно ще ориентираш търсещия чрез него, отколкото чрез площад „Преслав”. Тук винаги се намираха квалитетни напитки, поднесени със страхотни мезета, но най-забележителното беше онзи непринуден, ала невероятно ефективен вътрешен контрол от страна на самите посетители за съхранение на нивото на публиката. Кръчме, но със стил!

Иначе хляб си купувахме от Кузевата фурна на „Виктор Юго”, а мляко намирахме на „Гладстон” при Графето.

TrafficNews.bg