С настъпването на есента няколко кръчми започваха да сервират жабешки бутчета, също типични за нашия град. Мисля, че началото е поставено в още по-далечните години и то е дело на „Топалчето”, в католишката махала. По-късно, най-много се посещаваше „Малкия Бунарджик”.

Възстановявам следния случай: Отиваме семейно да хапнем жабички. Поръчваме порция, донасят ни една купчина още цвърчащи, умерено панирани и майсторски изпържени крачета. Синът ни, на около десетина години тогава, само при мисълта, че ще яде жаби, отказва да ги докосне дори. Поръчваме му кебапчета. Донасят му от една тенджера, отдавна печени и сега притоплени. Има обяснение - площите по печките са заети за жабките. Малкият ги поглежда, пак връща поглед към така съблазнително изглеждащия поднос и се престрашава да опита. Хапва плахо, пооглежда се отново и после не можем да смогнем с повтаряне на поръчката. Кебапчетата си ги прибраха. А таткото се кефи отстрани, при мисълта, че се моделира още едно, чиста проба, филибелийче.

За още нещо се сетих. Работех в старото предприятие „Балкан”. Един колега много искаше да ни събере в дома си, „с цел заздравяване на колектива”(на днешен български език –„ тим билдинг”). Приехме, дори му предложихме да вземем жабешки бутчета. Човекът не беше тукашен, не познаваше табиетите, но се съгласи с любопитство. Бяхме общо дванадесет души. Купихме шестотин чифта (дванадесет връзки по петдесет – по връзка на човек). Най-сигурно беше да се намерят в „Орта мезар”, но се предлагаха и на други места.

Та събрахме се вечерта, домакинята беше приготвила два тигана, брашно и олио колкото трябва, винце в подобаващо количество, с две думи – отлична организация. До четвъртия, петия тиган всичко беше наред. После като се размириса не само в кухнята, но и в целия апартамент, дори по стълбището на блока! От панирани преминахме на пържени, на масата пред всеки се събра купчина от кокалчета. Е, прекарахме добре, изядохме и изпихме всичко предвидено, но домакинята (и тя беше „балканка”) ни се цупи близо месец. Докато се измирише блокът!

Ами шкембе чорбата? Много разпространена и много търсена супичка, с охота приемаща се сутрин, особено в състояние „махмурлук”. Не, не – погрешно е да се приема тази вкуснотия само заради възстановителното й действие. Тя си е чудесна закуска, когато и да си й налетял.

Доста прочути шкембеджийници имаше, пръснати из целия град. Ще спомена само тези, които бяха на един хвърлей от моята махала -  ъгъла на ул. „Иван Вазов” и ул. ”Авк. Велешки”, „Сточна гара”, „Жп гарата”, „Гладстон”, „Джумаята”, „Топалчето”… Ако ти се прияде чорбица, няма начин да останеш валат – все някъде ще ти излезе късметът.

Има  още нещо – материалът беше по-качествен. Знаехме си българското „дамарче” на реснички или на кутийки и разни американски жилави синтетики още не бяха ни завладели. А приготовлението беше истинска атракция. Майсторът бодне с шиш в казана и извади яко дамарче. Сложи го на дръвника, грабне сатъра и за миг го разфасова на ситно, гребне щедро количество от ситнежа и хайде в купичката. Отгоре заливка с вряла чорбичка, малко застройка и си готов! Да ти е вкусно!

Изчезнаха в небитието твърде интересни хапвания и напитки. Някога, до късно вечер, в махалите с гъсто население, обикаляха бозаджии. В ръцете им тежаха два гюма - единият от дървени летви, оковани с месингови обръчи, а другият от калайдисана тенекия. Около основния съд, в специални за целта гнезда се мъдреха пет-шест чаши. С дрезгав глас бозаджията обявяваше стоката си - „Боза, бозаааааа” и „Ризка, сладкаааааааа”. Стоката напълно заслужаваше реклама. Оригиналната просена боза няма абсолютно нищо общо със сегашната й малцова потомка. Поръчаш си чаша, последва пестеливо плисване от малкото гюмче за плакнене и чашата с вкусното питие ти е поднесена. Ако ти хареса – завтаряш се. Няма ХЕИ, няма Агенции за контрол. Но няма и зарази. Сякаш Бог ни вардеше.

По улиците се срещаха и лимонададжии. Много кротък и вежлив беше бай Койчо на ъгъла на ул. „Одрин” и ул. „Иван Вазов". Предлагаше се сода, лимонада и сироп. Ценоразпис: лимонада – 2 стотинки, двойна лимонада или сироп – 4 стотинки, сода – 1 стотинка. Някъде разширяваха асортимента със сироп от ягода, малина, мента... 

Бай Койчо беше силно късоглед и затова на носа му неотменно лежаха малки телени очилца с дебели многодиоптрови стъкла. Имаше една ярко боядисана в бяло и червено количка, която съдържаше всичко необходимо за упражняване на занаята. При това, в мобилно изпълнение. Спираше я на ул. „Одрин”, до тротоара на ул. „Иван Вазов”, точно пред фурната на Ацето. Работно време неограничено – от рано сутрин, до когато има ожаднели минувачи, късно вечерта.

Прочути бяха „Сливналиите” на ъгъла на ул. „Виктор Юго” и ул. „Гладстон”. Двамата братя (по-именит беше старшият Бай Григор) бяха видимо по-модерни. Имаха стабилна стационарна сергия и при тях всичко беше чисто, изискано, вежливо…

Технологията на всички лимонададжии обаче беше еднаква: вода, газирана на място, с помощта на бутилка кислород, се шприцва в чаша, на дъното на която е налята доза сироп. Сиропът е много близко до най-естествения, просто защото химията още не беше ни поразила.

Доста безалкохолия  посочих и се опасявам, че съм наложил впечатлението, че по онези времена пловдивчани сме били страстни въздържатели. Няма такова нещо, напротив – пиеше се на поразия, но бяхме млади и „носехме”.

От твърдите питиета се наблягаше на сливова, мастика и всички видове коняци. С появата на кока-колата се наложи типично пловдивско питие „манджа” – коняк с кока-кола. Където пътуваме, ни знаеха с тази странна смеска, непонятна като произход на име и много опасна като последствия, ако си неразумен да прекалиш с дозата. Разбира се, бяхме чували или чели в книгите за напитки като уиски, джин, такила, калвадос, но достъпът до такива екстри беше невъзможен.

И тогава си имаше пристрастени към вината и бирата, и тогава се намираха начини да се снабдиш с някоя бутилка от червения еликсир. По-трудно беше с бирата, обяснимо - заради дефицита. А бутилката беше без никакъв надпис, без никакъв етикет, нерядко с начало на ръжда по капачката. Дефицитът беше постоянен, но преди празници се превръщаше в кошмар.

Обстановката предразполагаше да се усвоява производството на питиета вкъщи, при домашни условия. Всеки правеше каквото може. Аз също, да ме простят акцизните, усвоих производството на домашна ракия. Преварявах различни плодове – круши, грозде, смокини. Снабдих се с уред, наречен „Стилизатор на Кох” и доста години, в избата се кефих на чуруликането на тънката струя от прясна ракийка.

Изкуството, за усвояването на което не събрах умения, беше приготовлението на вино. Имаше големи майстори. Намираха се и псевдопроизводители, от съдовете на които се точеше тъмна мътилка, но те гледаха в очите пияча и трепетно очакваха суперлативи. Не се реших да пробвам такава сложна и капризна операция.

Откъс от книгата на Юлий Славов "Помня Пловдив"