През последните дни емблемата на Пловдив - Панаира, отново накара пловдивчани да заговорят за него. Поводът обаче е малко по-различен - една готвена сделка за придобиването на акции от Община Пловдив в Международния панаир, която разбуни духовете под тепетата. Така, както скоро май не се беше случвало. А какви дни е имал Панаира! Оказва се, че страстите панаирджийски не са от сега. Но... са доста различни от сегашните.

Описал ги е  Пампулов в книгата си "Моят Пловдив". Ето какво разказва авторът за базара на Панаира и страстите около него:

В деня на откриването достъп до Панаира и до фамозните му базари имаха единствено официалните лица. Простолюдието трябваше да почака. Още в ранния следобед Лили Трайчева и Ваня Владова, дъщери на другари от партийната върхушка, за да се изфукат, изнесоха на двора току-що закупени от панаира половин дузина емайлирани канчета и друга посуда, чешко производство. Боже, каква ненагледна прелест! Отвътре лъскаво бели, а отвън сини, червени, жълти. Не смеехме да ги пипнем. Цялата махала се струпа да се радва на канчетата.

Прословутият базар, разположен на оголено място в «задния двор» на Панаира, точно зад китайската палата, знаеше цяла България. Емоциите там бяха не по-малко предсказуеми. Панаирджиите, организирано на групи или самостоятелно, прииждаха на огромни тълпи, а дните и нощите не бяха лишени от екзотика. Възвишените и низшите страсти вървяха ръка за ръка. За кратко разцъфваха измамите, грабежите, шарлатанството, дребната контрабанда и проституцията. Командироваха милиция от цялата страна в Пловдив, а дежурните екипи бяха постоянно накрак.

Клюмали цяла нощ с овесени глави един над друг по дървените седалки на влака, кое по-напред да сторят пристигащите – да обикалят из палатите или да убият половината ден по опашките на базара? А там, нареждаш се някъде далече отзад, щандът не се види и не знаеш ще стигне ли стоката до теб. За всяко нещо чакаш отделно, пристъпваш на място от крак на крак и едва помръдваш. И тъй като вече бяхме свикнали с опашките, нагаждаш не само стойката на тялото, но се научаваш да пренасяш тежестта както ти е най-угодно.

В дългата поредица от дъсчени бараки, пред които се тълпеше също толкова народ, колкото и в палатите, периодично пускаха в продажба вносната панаирна стока. Чакаше се с часове на убийственото слънце, но не всеки си тръгваше с жадувания армаган. Някои предвидливо си стъкмяваха шапка от вестник, мяркаха се и такива със широкопола сламена капела, а други изпъваха най-безпардонно носната си кърпа връз главата със склупени краища като на сенокос. Сред застиналото човешко море тук-там жълти, розови или светлосини петна от разпънати слънчобрани. Живописна гледка! Мили родни картинки! Да се смееш ли, или да плачеш? Лимонададжиите обикаляха като гарвани над мърша, предлагайки на ожаднелия до крайност народ бутилка със сладникавата жълта течност.

Подходите към дългата редица щандове бяха маркирани с дървени, здраво набити парапети. Притиснати между огражденията, хората, измъчени от дългото чакане, приличаха на добитък в скотобойна. Подреденото множество, мъже, жени, деца и баби, продължаваше в редица след огражденията и се разливаше назад из плаца. Приличаше на огромна стоножка, чието космато туловище се извиваше ту на една, ту на друга страна. Голям хит бяха най-обикновени цветни гуменки с червен или син каучуков бордюр, найлонови десенирани покривки за маса в два размера, както и китайски термоси с екзотични цветя, птици и дракони, с три чашки една в друга. Отделно продаваха туристически несесери със сгъваеми прибори и бакелитени кухненски съдинки с херметически похлупак, но и там имаше блъскане.

Веднъж пуснаха за продан сгъваеми мъжки и дамски чадъри от ГДР. Тази оригинална новост предизвика небивала бъркотия в целия базар, а на образувалата се опашка не се виждаше краят. Наложи се за зла участ някакъв камион да премине през плаца, вероятно да разтовари нова стока. Докато маневрираше, машината разкъса стоножката на две, разбутвайки за миг всяка една от стройните редици. Зад гърба на камиона, като отприщена вода, тълпата атакува отново своите позиции. Разплакаха се деца, преплетоха се женски гласове в небивала караница. От привидния ред възникна шумен и невъобразим хаос. Последвалата надпревара за по-предно място в разбутаната вече опашка се превърна в истинска битка. Появи се конна полиция и чак тогава всичко утихна.

Руските електрически шевни машини и акордеоните «Велтмайстер» бяха сред луксозните стоки, но и за тях блъскането беше невъобразимо. Музиката винаги е съпътствала човешкото развитие, а 120-басовият акордеон заместваше цял оркестър. Какво ще е това тържество, ако няма акордеон? Валсуването под неговите звуци е безкраен празник. Емил Димитров е пропял и отпушил гласа си благодарение на акордеона. Още като юноша е победителят на първия републикански фестивал за акордеон. Приемаме този комплексен музикален инструмент с ореола на международен завоевател. Освен че е неизменна част от френския и руския бит, добил е популярност и отвъд океана. Бил толкова ценен, че във всеки американски оркестър не минавало без акордеон. Знаменитият певец Бил Хелий също включил в състава на своите «Комети» талантлив акордеонист и сполучил.

Силни, мелодраматични бяха вълненията за покупка на велосипед. «Мифа» или «Диамант». Двете марки, пристигащи от Източна Германия, бяха синоним не само за качество, но и лукс. На ден пускаха по двайсет-трийсет броя и за да се добереш до мечтаното возило, чакаш в най-добрия случай една нощ, но много често прекарваш две или три, прегърнал безсъницата. Марковите велосипеди, мъжки и дамски, бяха с контра, а не със спирачки и свободен венец. Най-бързо свършваха мифите, може би заради по-красивия им вид, ярък червен цвят и реактивната форма на фара.

Апотеозът обаче беше с друг адрес. Близо до гара Филипово и далече от центъра пуснаха в продажба дълго чаканите мотоциклети «Ява» и «еМзет». Първите бяха по-мощни, двеста и педесет кубикови, съответно и по-скъпи, но натискането беше главно за тях. Те даваха усещането да полетиш по пътищата със скоростта на птица, да тръгваш и спираш, когато сам пожелаеш.

Като най-жив спомен от безброй незабравими панаирни случки беше моментът, когато, незнайно как, пуснаха в «Нармаг» мъжки найлонови чорапи от Израел. Еврейската държава никога не е имала свой павилион на панаира, но все ще намери как да напомни за себе си. Няма да говоря за опашките и безумното упорство, което човек трябваше да прояви, но щастливците се сдобиха с нещо невероятно красиво и много шик за мъжката суета. При покупка нямаше ограничение в бройките. Капиталистическата стока беше стигнала и до нашия дом. Чорапите, основно в синьо-бели и сиво-бели меки разцветки с геометрични фигури, прилепваха по крака. Нищо общо с нашенските памучни калцуни в мръсни тъмни тонове, развлечени до неузнаваемост още след първо пране. Толкова им се радвахме, че ги обувахме само по празник. Навлизахме в епохата на найлоновото облекло. Мисията на тази все още непозната изкуствена материя, която нямаше скъсване, беше да обуе и облече голия свят. Необикновено здравата текстилна нишка, дериват от петрола, създадена при пълна секретност в тексаските лаборатории на Дюпон, щеше да се превърне в едно от чудесата на двайсети век.

Истинска сензация предизвика появата на найлоновата бяла риза с твърда яка, което на практика представляваше и първата фабрична дреха, наречена «конфекция». Финият поплин, бял или цветен, от който арменецът Азат ни шиеше ризи по размер с банели на яките, отведнъж беше отхвърлен. Позацапаната найлонова яка и маншети вечер изтривахме с насапунена гъба и ето ни на сутринта отново в снежнобяла премяна. Още една практичност – при сръчно изпиране, не се налагаше да я гладиш. От това незабравимо поколение ризи, което щеше да обхване и студентските години, виждаме да се мержелее оцелял екземпляр, разпънат като ярешка кожа и набит на кол с нахлюпен избелял каскет да плаши божиите твари сред бостан или картофена нива. 

Тази революционна епопея не приключва дотук. Тя получава своя достоен завършек с появата на шушляка. Не съм сигурен дали названието не дойде у нас от Югославия заедно със самата вещ, но със сигурност няма да откриете в енциклопедията. Отначало го видяхме да проблясва от екрана на гърба на Алберто Сорди, а сетне можахме и ние да го пипнем. Шушлякът, като непрозрачна горна мъжка и дамска дреха, в различни тъмни разцветки, бързо се наложи като незаменимо връхно облекло, приемайки неподозирана популярност. Поради своята непромокаемост служеше също и против дъжд, но бранеше донякъде и от студ. Първите щастливци, най-вече футболистите, които странстваха свободно из Европа, го носеха на гърба си по всяко време, с надменното чувство на превъзходство пред останалите. Мъжкият шушляк вървеше в комплект със спретнато каскетче от същия цвят. Не вярвам историците на битовизма да са пропуснали тази емблематична модна забележителност на своето време.

Снимки: bgnews168.com