Десети ноември е повод за всеки човек да поразсъждава какво се случи на тази дата, през 1989 и за добро или за лошо беше тази случка. Дълги години съм се изкушавал на днешния ден или пък на 09 септември да казвам мнението си. Днес бях решил да се въздържа, но ... тази статия „угаси“ въздържанието ми.

Когато баничката беше 10 стотинки: Как я карахме преди 10 ноември 1989 годинаСпоред данните на НСИ преди 29 години българинът е изяждал двойно повече хляб, месо, яйца, плодове и зеленчуци

Виждам, че 29 години по-късно соцносталгизмът продължава да е актуален и затова се изкушавам да разкажа на тези, които не са живели тогава какво точно НЕ СА загубили.

Цените на стоките и дефицитът

Често споделяна мантра е колко била цената на баничката, на хляба, на бозата, на лимонадата и колко била заплатата. Ами да... толкова бяха цените, ама колко от вас карат живота си на баничка и боза? А колко се изкушават да си купят нещо различно?

Извън баничката и бозата, може да се каже, че народът живееше в условията на турболентен дефицит. Защо турболентен ли? Ами защото магазините бяха празни. В джоба си имаш пари, ама няма за какво да ги похарчиш освен за боза, баничка и кисело мляко. Затова и всеки се ослушваше кога ще „пуснат“ (забележете „ПУСНАТ“) нещо дефицитно, за да се нареди на опашка. А дефицитни бяха почти всички стоки, за които можете да се сетите и които днес, като влезете в магазина, приемате за даденост. Например:

(не само) Банани. Бананите се появяваха малко по-рядко от веднъж годишно. И ако знаете какво ставаше ... опашка, на която има няколкостотин човека. Всеки ръга с лакти да изблъска другия и да се пререди. Не че нещо, ами ако не прередиш другаря, може да не остане за теб. Банани преди 1989 бях виждал само веднъж. В детската градина ни донесоха по четвърт парче. Но аз не знаех какво е това и какво да го правя. Следващия път банани видях някъде около 1990 година. Ананас не помня кога видях за пръв път на живо, мисля, че беше около 1991 година, но за разлика от банана го познах, защото наскоро бях прочел „ИЗГУБЕНИЯТ свят“ и там имаше картинка как един от главните герои яде ананас, та бях питал какво е това нещо.

В общи линии, по бай-Тошово време за всичко по-различно от боза, баничка и сирене се чакаше на опашка. Дори и за хляба. Не знам как е било другаде, но в родния ми град много добре знаехме кога ще докарат хляба в хлебарницата и се извиваше една опашка ... около 45 минути И ние, малките на опашката, редовно бяхме настъпвани и изблъсквани от големите, които все бързаха за някъде. Я влезете сега в Билла, в Лидъл, Кауфланд или просто в кварталната бакалия? Има над десет вида хляб, нали? И го купувате, без опашки, нали? Има, защото живеете след 1989 година.

За много неща мога да разказвам колко бяха дефицитни, ама ще отиде, колкото „Война и мир“, така че ще се спра на някои отделни моменти, които интересуваха нас, младите.

Безалкохолни просто нямаше. Често си спомням за един случай около 1987, когато някой от родата беше чул, че е „Халите“ ще ПУСКАТ безалкохолно. Та, бях натоварен с 10-ина празни бутилки и важната задача да чакам. Чаках, чаках, а с мен чакаха още десетки, дето бяха дочули, та ... след дълго чакане, горд като цар Освободител се отправих към вкъщи с пълни чанти с нискокачествено безалкохолно.

Специално място заемаше Кока колата – другарите ни просвещаваха, че не трябва да се пие, защото гадните капиталисти са сложили в нея отрова, а те си жмуцаха с литри, а ние преглъщахме и живеехме със спомена как някога, някъде сме успели да изпием няколко глътки.

Много по-късно ми попадна някаква книга със спомените на комунистическия функционер Огнян Дойнов, в която се обясняваше защо нямаше безалкохолни.

Шоколадът. Обичате ли да ядете шоколад? И аз много го обичам. Преди 1989, обаче, шоколадът се появяваше веднъж-дваж годишно, а през останалото време преглъщахме някакъв горчив марципан. Имаше едни „корекомски“ яйца, които бяха мечта за огромната част от децата. До тях можеха да се доберат само тези, чиито родители са били „пуснати“ да работят навън за малко и се бяха върнали с долари. Корекомските яйца имаха шоколадова обвивка и вътре играчка. Огромната част от децата само преглъщахме и си мечтаехме да имаме такова нещо, ама ... родителите ни нямаха долари, а човек не можеше да си ги купи с левове. Днес всеки от нас, когато си поиска, може да отскочи и да купи, колкото си иска от същите тези яjца – Kinder surprise.

Работихме ние, строяхме социализЪма и всеки от нас си мечтаеше да има нещо вносно. Под вносно се разбираше нещо, произведено от прогнилия капитализъм и по този повод прилагателното „вносно“ означаваше едно ниво повече от свръх качество. За да ме разберете какво имам предвид, ще ви разкажа за една моя учителка. Тя се хвалеше, че една нейна роднина успяла да иде в Гърция и се върнала с някакво много скъпо масло, което било в някаква прекрасна кутия. И като свършило маслото нейната роднина и подарила кутията и учителката ми си държала в нея бижутата.

Ако още не сте схванали, въпросната роднина е купила от Гърция някакъв маргарин и после моята учителка получила кутията и толкова беше горда, че я притежава, че си държеше бижутата вътре. Иначе казано, на фона на една изостанала държава от капиталистическа Европа, каквато е Гърция, ние бяхме едно аборигенско общество, което също като туземците се радва на стъкълца (или на пластмасови кутии от маргарин).

Книгите

Често чета как едно време се четяло, ама четяло, пък сега ... Какво, обаче, се четеше. Качествената литература беше рядкост. „Пускаха“ я инцидентно и ако успееш да се вредиш да си я купиш, ти я продаваха в комплект с една камара комунистически умнотии.

Не разбирате ли? Сега ще ви обясня. Ако вземем, например „Отнесени от вихъра“ (една книга, която днес не говори нищо почти на никого, а тогава беше ценна, като ръкописите на мъдреците). Та същата тази книга, поради факта, че е нещо по-различно от спомените на тоя или оня партизанин или партиен секретар, можеше да си я купиш, след като чакаш на опашка и при условие, че заедно с нея ще си тръгнеш с още една камара тъпизми, дето са ги отпечатали в десетки хиляди бройки, ама никой не ги купува.

Бригадите

Чували ли сте за бригадите. Ех, колко хубаво било. Хубаво, ама защото хората са били млади. И сега въздишат по тази младост. Какво всъщност са представлявали тези бригади?

Тъй като високоразвитото комунистическо общество така и не успя да се организира да функционира нормално, му трябваше резерв. Вземаме, да речем, еди кое си село. Там трябва да се събере сеното, ама нещо не се справят. И ... какво се случва. Хващат и организират хората на бригади – пращат ги да ходят да берат плодове или зеленчуци, да събират картофи или пък сено. И, няма не искам, няма недей. Отърване от бригадата нямаше – отиваш там и бачкаш. А това, че вечерно време, след непосилния труд, си успял да целунеш другарката, или си дрънкал на китара, ти остава спомена от времената, в които си работил ангария. Защо ангария? Ами наскоро с един мой приятел си говорихме за онези времена. Задължили го да отиде на бригада в село Стоките и за един месец работа му дали 1,86 лева. На въпроса му „защо толкова“ получил отговор „ами тук си спал, ял си и това се приспада“. Спал си и си ял, ама ако си искал да си стоиш вкъщи и да си почиваш – не може. Партията е разпоредила и трябва да се работи! Пък заплащането ... колкото са преценили другарите.

Тук е мястото и да се сетим за чинията на Бузлуджа. Събират се всяка година бесепарите там, въздишат, искат си я, ама тя не е тяхна. Когато партията реши да я строи, тя изнуди хората да си купят „марки“ и с парите от тези зорноволно продадени марки финансираха капището. И, да не си мислите, че е като сега. Като ти кажат да си купиш марки (или там, каквото), нямаш избор – купуваш си. А че си искал да си купиш нещо друго – партията не я интересува. Да не говорим и че нямаше какво, защото всичко беше дефицитно.

Евтините почивки и тяхната достъпност

Една от често срещаните мантри е, че почивките били почти без пари и колко било хубаво. Да, така е, почивките бяха без пари, ама не всеки можеше да се вреди за „карта за почивка“. Защо ли? Ами защото легловата база не беше достатъчна. И ако искаш да идеш на море, трябва да пуснеш връзки, да се надяваш да изпадне някоя карта или ... просто да се натовариш с цялата покъщнина и с домочадието, да идеш до Варна или Бургас и да се надяваш да намериш някоя баба или дядо да ти даде стая под наем.
Ако пък случайно си се добрал до карта, спиш в едно миризливи, амортизирани бунгала или почивни станции, в каквито днес и за един лев на вечер няма да идеш.

Гледате картичките от Слънчака и Албена нали? Въздишате колко било хубаво през комунизЪма. Хубаво, ама на Слънчака и Албена простосмъртни не пускаха. Там беше само за чуждестранни туристи, щото плащаха в долари и марки. Да почиваш по време на сезона в тези два курорта, означава, че или си имал чичо партизанин, или леля ятак или ... просто обичаш да разказваш врели-некипели.

Здравото обслужване

Здравното обслужване се осигуряваше от интелигентни специалисти, които не разполагаха с нужниие лекарства, препарати и инструменти и лекуваха при условия, които в нормалната част от планетата са били актуални около 50-те години. Баба ми ми е разказвала как са докарали една почти безнадеждно болна жена пред квартирата им в Тутракан и са я оставили отпред. Лекарите не искали да я поемат, защото се чакало да умре, та близките ѝ решили да я остават пред дома на дядо ми (също лекар), белким се смили. Жената оцеляла, ама знаете ли защо? Дядо ми бил чувал, че в Западна Европа имало антибиотик, за такива тежки случаи. Казал на близките на жената, те дали семейното злато на моряците (от корабите по Дунав, които минавали през Тутракан) и така – от Виена получили антибиотика. Пациентката на дядо ми оцеляла, ама колко не са имали нейния късмет ...

И като си говорим за здраве ... постоянно някъде около нас се говори за раково болни. Всякакви забавни клакьори обвиняват за това ГМО-то, кемптрейлса и т.н., ама истината е другаде. През 1985 гръмна АЕЦ -ав Чернобил. И БКП вместо да каже на хората да се скрият, си замълча. Резултатът беше, че милиони хора ги окъпа радиоактивния дъжд (защото манифестациите бяха задължителни) и ядоха радиоактивни марули. И днес ... в онкологичните отделения гледаме резултатите. А тези, дето скриха истината? Те се покриха в бункерите, ядяха консерви, пиеха бутилирана вода и садистично гледаха как непредполагащите нищо обикновени хора са подложени на радиация.

Пътуванията и откритият лист

Ходите ли на почвика в Гърция, в Турция, или пъл в Италия, Австрия и т.н.? На много от вас Аспровалта Кавала и селцата в Халкидики са им като за „добър ден“. Ходите, ама тогава не можеше. Не само че не можеше да се иде в капиталистическа страна. Не те пускаха и да я доближиш, даже.

Ако искаш да се разходиш до Русе, нямаше проблем (щото зад голямата вода пак е комунизъм и мизерия), ама да идеш до Свиленград (да речем)... трябваше да идеш в милицията (така казваха на полицията тогава), да поискаш „открит лист“. И ако те одобрят може да идеш, иначе те връщаха. Защо ли? Ами за да не вземе някой да избяга от комунистическия рай.

Гледали ли сте колажите във фейса, че по време на Народната република по границите се стреляло? Така беше стреляха, ама по бягащи от България. Защото това, в което БКП беше превърнала в Родината беше такова, че много хора искаха да избягат, ама на чужденците и през ум не им идваше да се напъват да идват.

Много мога да пиша и все ще е същото. Затова искам да резюмирам. Много от зрелите хора въздишат по комунизма, защото са били млади. Само че ако се върне комунизма, те няма да станат пак младите, ще се върнат мизерията, опашките и дефицита.

Затова, вдигнете едно „наздраве“, че живеете след НРБ и теглете благословията на всеки, който иска да ви убеди, че трябва да върнем „старото“.

Адв. Станислав Станев

*Юристът е член на Пловдивската адвокатска колегия, доктор по международно право и международни отношения и автор на TrafficNews.bg.