На днешния ден, през 1943 цар Борис III почива и оставя България в изключително тежка ситуация, в разгара на Втората световна война.

Бъдещият български цар е роден на 30 януари 1894 в семейството на княз (бъдещ цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза Пармска (чиито тленни останки почиват в катедралата „Свети Лудвиг“ в Пловдив).

Младият български принц се включва във войните за национално обединение. Като за разлика от други престолонаследници, които „воюват“ в щабовете на своите армии, Борис е ефективно на фронта – като офицер за свръзка, където има реален риск за живота му.

След абдикацията на баща си, младият Борис III стъпва на престола и е начело на държавата повече от 20 години – в най-трудните и тежки периоди – след краха на България в Ньой и изолацията и при управлението на враждебно на короната и на българщината в Македония правителство – това на Александър Стамболийски. По време на стачката на железниците лично Борис III, като човек, който се е научил да кара влак, е поел ангажимента да кара работниците на работа, за да могат да изкарат надниците си, с които да нахранят своите семейства. Кротката, но успешна вътрешна и външна политика на Царя му спечелва могъщ враг – СССР, като през 1925 година в разстояние на няколко дни съветски агенти правят два опита за убийството му – в прохода Арабаконак и при атентата в църквата „Свети Крал“ (наречена „Света Неделя“ след възстановяването ѝ).

Царят успява да елиминира пъклените планове на превратаджиите от 19 май 1934 и поемна значителна част от отговорността за управлението на страната. Под негово ръководство, круширалата след Първата световна война, „орязана“ откъм територии и с разбита икономика България успява да се изправи на крака и само 15 години по-късно е икономически лидер на балканите. Факт, който притеснява съседите ни и ги кара да сключат „Балканския пакт“ срещу нас, за да могат да се защитят ако замогналата се България реши да възстанови армията си, да си купи оръжие и да потърси справедливост.

Действията на двамата най-големи кръволоци на 20 век – Сталин и Хитлер разпалват Втората световна война и поставят България пред ново изпитание. В трудните години след 1939, под ръководството на Царя България успява да стои далеч от проблемите. А след хитър дипломатически маньовър, Румъния е принудена да върне на България заграбената Южна Добруджа.

Изправен пред ултиматум, който би могъл да докара на Родината ни полските нещастия, Царят се съгласява да предостави коридор на Хитлер за операция „Марита“, но през цялото време категорично отказва да изпрати българската армия да се бие за чужда кауза. Виждал смъртта в очите по време на Първата световна война, Царят е категоричен „няма да позволя  българската майка да носи черна забрадка заради чужди интереси“.

Всичко това, за съжаление, няма как да премине без последици и България е принудена да приеме Закона за защита на нацията, който обаче не намира пряко приложение. Нещо повече, под мъдрото ръководство на Борис III, народ, Парламент и църква успяват да осуетят депортацията на 50 000 наши сънародници в лагерите на смъртта. А десетки хиляди евреи от цяла Европа получават български транзитни визи към Палеестина, което спасява живота им. Играта „по острието на бръснача“, обаче, започва да става твърде опасна и тъй като Райхът не позволява евреите от новите земи да получат българско гражданство, те не успяват да получат спасение, както своите братя от „старите предели“. Днес тези събития се „изнасилват“ исторически, като редица анализатори изкарват Хитлер, едва ли не, добронамерен човек, а Царя – чудовище, което по свое желание нарочно не е спасило евреите от Македония, Беломорието и Пиротско. Практика, която е подигравка със страданията на тези евреи, защото техните мъки се използват с пропагандна цел.

Важно е да се отбележи, че по време на управлението на Хитлер, когато много световни политици угоднически вдигат изпъната напред ръка, за да се подмажат на диктатора, нашият Цар скромно, но достойно отказва да подражава на „фюрера“ 

Виждайки накъде отиват нещата, Царят започва да прави опити да „измъкне“ Родината от мъртвата хватка. В хода на тези действия, той е поканен от Хитлер, но успява да устои на нечовешкия натиск да прати българската армия на Източния фронт.

След връщането си от Германия, Царят отива на разходка до Мусала, малко по-късно се разболява и на 28 август 1943 година угасва.

Смъртта му хвърля в скръб целия народ, а причината за нея до ден днешен е дискусионна. Като основен виновник е сочен Хитлер – такива са посланията на Лондон и Москва. Колкото и познато и удобно да звучи това, в него няма логика. Самият диктатор, научавайки за болестта на Царя праща най-добрите си лекари да му помогнат, а при вестта за кончината на Борис III казва „и това ли трябваше да ми се стовари на главата“. Съмненията на Хитлер са в посока Италия, но тя няма никаква изгода от смъртта на българския монарх, който, при това, е женен за дъщерята на италианския крал. Едно от задълбочените и аргументирани изследвания на причините за смъртта на Царя е това на полк. Дянко Марков, съвременник на събитията, който има предимството да е разговарял лично с много близки до двореца хора. Известно е, че слизането си от Мусала, Борис III има поверителна среща в „посолството на една от великите сили“, както сам казва. На тази среща присъства сам, без своя личен секретар и сътрудници и именно след тази среща се разболява. Коя е тази велика сила. По това време България е в състояние на война със САЩ и Великобритания, поради това големите държави, които имат свои дипломатически представителства в София са: Италия, Германия, Япония и СССР. Първите две държави, както стана ясно, нямат изгода от смъртта на Царя. Япония воюва твърде далеч от Европа, няма свои интереси на континента, а и се намира в съюзнически отношения с България. Остава Съветския съюз. Както стана ясно, точно по това време Царят успява тайно от Хитлер да започне преговори със съюзниците за сепаративен мир – факт, който със сигурност е известен на Сталин. Успешният изход на тези преговори ще доведе до там, че България, която вече има силна и добре въоръжена армия, ще излезе от войната, може би ще се включи във войната срещу Германия и в бъдещите преговори ще бъде от позицията на победителите. Това би било чудовищен удар върху съветските намерения за контрол на Балканите. Затова и този, който има най-голяма изгода от смъртта на Царя е именно Сталин.
Дали е така, или не, можем само да гадаем, тъй като съветските архиви от това време са недостъпни за български анализатори. Но тази теза на няколко пъти се прокрадва в публичното пространство. И докато княгиня Мария-Луиза, дъщеря на Царя би могла да бъде обвинена в пристрастие, другите източници няма защо да лъжат. Лично руският премиер Евгений Примаков е заявил, че отговорност за кончината на Борис III има СССР.

Царят е изпратен по последния си път – към Рилския манастир от стотици хиляди българи, което прави погребението му едно от най-масовите събития в историята на Третата българска държава. След окупацията на България от Червената армия, неговият гроб става място за поклонение от страна на угрижените българи, които идват тук да черпят сили от личността на човека, който успя да спаси България. Това не се харесва на новите властници в София и те заповядват гробът да бъде унищожен. Официалната версия е, че тленните останки на Царя са извадени и препогребани в двора на двореца Врана. След десети ноември, обаче се оказа, че и този гроб празен, което придаде сила на другата версия, че мародерите, водени от масовия убиец Лев Главинчев просто са захвърлили костите на Борис някъде.

Приживе Царят е бил обичан дори от своите врагове в България. Използвайки правомощията, дадени му от Търновската конституция, той помилва много дейци на БКП, които са осъдени на смърт. „Благодарността“, която получава за хуманното си отношение, е десетилетия с помия и пропаганда, която го изкарва жесток и неморален човек. За съжаление, това продължава и днес, като, както е посочено и по-горе, „щафетата“ в каузата за обругаване на паметта на бащата на нацията е поета от квазиизследователи, наричащи себе си правозащитници.

Адв. Станислав Станев

*Адвокатът е член на Адвокатска колегия - Пловдив