Шумни и запомнящи се! Автомобили пред учебното заведение, а на всеки един от тях - част от изречението „Елате с нас на бала”. Традиционното броене до 12! Кънтят клаксони… Рекламно пано на Главната, отново с въпроса: „Ще дойдете ли с нас на бала?”. Песента на Тоника „Един неразделен клас”, балони и цветя. Ученици, държащи по една буква от нестандартната покана. Пак балони, конфети, шампанско и димки!
Познато ли ви е това? Естествено! Наближат ли абитуриентските балове, цялата тази цветна, шумна и понякога доста нестандартна еуфория залива Пловдив. Време е любимите учители, които са ни наливали знания и съвети за живота, които сме ядосвали и от които сме се възхищавали, да бъдат поканени на нашия бал. Начините това да се случи стават все по-различни, уникални и интересни.
А как беше едно време, преди 30 - 35 години например?
Като се замисля, хем има прилики, хем нещата изглеждаха доста различно. Приликите са свързани преди всичко с чувствата и емоциите. И тогава чакахме този последен месец от училищния ни живот с нетърпение. И тогава се вълнувахме как ще поканим своите учители на бала. И тогава пеехме песни, някои от които се пеят и сега – „След десет години” на ФБС, малко по-късно „Един неразделен клас” на Фамилия Тоника, а „Клетва” на Щурците излезе доста по-късно… Но като че ли приликите свършат дотук.
Защото тогава начинът да поканим своите учители на бала, бяха… серенадите!
Не знаете какво е серенада? Не се учудвам. Тази традиция отдавна е забравена, поне в Пловдив. Доколкото зная, все още съществува тук-там из България, но е на доизживяване. Други времена…
А беше толкова вълнуващо! Настъпва полунощ. Целият клас сме се събрали на уговореното място – обикновено близо до дома на учителя. Усещащи се някак си „по-зрели” (дори заради самия час на „мероприятието”), се отправяме към адреса и висваме под прозореца. Ама той може да е на 7-мия етаж! Няма значение – серенадата започва!
Ако класът е по-гласовит и надарен с певци, всички запяваме – разбира се, подходяща песен. И, естествено, целият блок е събуден – така и тези, които до този момент не са разбрали, че в него живее учител, вече са наясно. Ако пеенето не ни е първа сила, ръчният касетофон е на линия. И става една…
Прозорците един по един светват, светва и прозорецът на нашия учител. Даже се отваря. Прави се на изненадан (а ние деликатно сме му задали въпроса какво смята да прави тази вечер?...). След това се усмихва широко, прави жест с ръка да запазим тишина, че да не събудим целия квартал, и просто казва: Качвайте се!
И се качваме. Случвало се е да се отварят врати на апартаменти, да се показват рошави глави, любопитни очи да ни оглеждат и… да ни се радват. Ей така – просто защото сме млади, щастливи и развълнувани. Какво като сме шумни и невъздържани?
А там, горе, учителят ни посреща с широко отворена врата и още по-широка усмивка. Разбира се, не пропуска да ни смъмри, че сме събудили комшиите му. А вътре в хола… масата отрупана със сладки, соленки, безалкохолни напитки, задължително торта, а понякога се мъдреше и погача. Много „изненадан” се оказваше преподавателят ни!
После… пак пеем – за радост на съседите, хапваме, пийваме лимонада и си говорим за… матурите и кандидатстудентските изпити. За незабравимите моменти в клас. Нашите учители се отпускаха и ни разказваха нещо по-лично за себе си. Запознаваха ни със семейството си (което и без това не можеше да заспи). Изразявахме обичта си и уважението си към тях. Даже изпадахме в откровения…
И така – по 8 – 9 серенади преди бала. Не се изморявахме – нито от безконечното пеене, нито от организацията, нито от среднощната веселба. Беше луд месец, а ние бяхме млади…
Снимка: socbg.com
Още от категорията
На този ден: В Англия са въведени първите пощенски кутии