Днес се навършват 92 години, откакто едно младо българско момиче показа на сръбския поробител*, че той трябва да се страхува и от жените.

Вардарска Македония от векове е дом на българщината, но има нещастието да се изправи на пътя на великосръбските интереси, които мечтаят за Солун, а пътят им до там минава по Вардар. Още преди България да се появи на картата на Европа като самостоятелна държава, белградското злато се излива като водопад в Македония, но малцина българи продават достойнството си „за шепа сребърници“. А сформираната през 1893 година Организация бързо разбира, че освен с Османската империя трябва да се бори и с гръцките андарти и сръбските кръволоци.

За нещастие на България през 1913 г. и през 1918 г., макар и слаба Сърбия, се оказва на страната на победителите, които не се интересуват от Балканите и от правата на хората там.

Годините след Първата световна война са един мъчителен и кървав период за македонските българи, които са решили да останат по родните си места. В края на 1927 година започва т. нар. „Скопски съдебен процес“, в който сърбите изправят на подсъдимата скамейка двадесет млади български интелектуалци – студенти. Престъплението им е, че са българи и че не могат и не искат да приемат властта, която се опитва да ги асимилира. В хода на „разследването“, по заповед на губернатора на Вардарска Бановина (така се е казвала Македония до 1941 г.), сръбският кръволок Велимир Прелич, младежите са подложени на средновековни мъчения: чупени са крайниците им, главите им са стягани в менгеме.

Процесът завършва с множество тежки присъди. Те обаче не водят до желания от Белград успех. Македонските българи не се пречупват, напротив.

На 13 януари Велимир Прелич е застрелян край Вардар и няколко дни по-късно умира от раните си. Изпълнител на екзекуцията е едно младо българско момиче. Мара Бунева е родена в град Тетово, в родолюбивото семейство на революционера Никола Бунев. Брат ѝ Борис Бунев също е активист на ВМРО. Три години му е възложена тежка задача – да отбранява обезоръжена България от настъпващата гръцка армия. Борис се справя прекрасно и гръцките агресори са отблъснати в т. нар. Петрички инцидент, който представлява една малка война, в която паравоенната организация на българите – ВМРО – спира и отблъсква редовната и по-добре въоръжена гръцка армия.

Самата Мара Бунева завършва в Софийския университет и под влиянието на брат си също се присъединява към Организацията. След постановяване на присъдите на младите македонски българи, тя се нагърбва със задачата да покаже, че жестокостите не са сломили сънародниците ѝ. Мара Бунева се приближава до самодоволния изверг Прелич и го разстрелва, а след това насочва оръжието към гърдите си. На въпроса защо го е направила, зададен ѝ от притичалите сръбски полицаи, тя отговоря, че отмъщава за студентите, защото обича Отечеството си. На следващия ден угасва. Погребана е на неизвестно място, но споменът за нея остава. През 1941 г, когато сърбите бягат към родната си Шумадия, признателните българи ѝ поставят паметна плоча и почитат саможертвата ѝ. Този акт се превръща в традиция, която продължава до овладяването на Македония през 1944 г. по заповед на югославските комунисти плочата е унищожена, за да може споменът за героинята да угасне.

През последните десетилетия споменът за Мара Бунева започна да се събужда в Македония. Местните българи на няколко пъти поставяха плоча, която биваше разрушавана, но това само събужда по-силен интерес към Бунева и към нейното дело. В крайна сметка българската плоча беше оставена на мира, но за да не „останат назад“ властите в Скопие сложиха още една плоча – написана на съвременната македонска норма.

Десетилетия наред в България също не се говореше за Мара Бунева. Днес на нейно име улици има в София, Благоевград и Сандански. Това е рязък контраст с личността на Георги Димитров (например), по чиито заповеди македонските българи бяха малтретирани, за да се отрекат от корена си. На негово има именуван град, а в още десетки населени места има и улици на негово име.  

Преди 1944 година, обаче Мара Бунева е била изключително популярна сред българското общество. Дори в Пловдив македонското женско дружество е носило нейното име.

 

* В България има много хора, които яростно си искат робството и са готови да захапят за гърлото всеки, който не е съгласен, че сме били роби. Е, след като Македония става Вардарска бановина, положението на българите там става толкова плачевно, че София умолява Белград да даде на българите там ПОНЕ толкова права, колкото им е била дала Османската империя. И ако българите са били роби на турците, представяте ли си какви са били след това – на сърбите...

В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.