Пловдивските безделници през миналия век СНИМКИ

Те не работят, седят и мислят и мислите им не са добри — така е описал един древен автор безделниците на своето време. Днес те също не работят, по цял ден седят и сигурно нещо си мислят, и сигурно мислите им пак не са добри… Сега е август нo пловдивските безделници, на които е посветен нашият разказ, започват своя ден в късното утро на чаша кафе в прохладната сянка на някое приятно заведение. Слънцето полека се изкачва на небето, те се местят със сянката и така, докато се изниже дългият ден и отворят вечерните заведения и баровете.

Август е и всичко живо е на полето. Средношколци, студенти, работници, чиновници. Както всяка година, трябва да се помага. Бригадите не са „заплаха“ само за постоянния контингент към бистрата и баровете, който единствен остава „по места“. Защото тези безгрижни „птички божии“ са ничии и в това е силата им на този етап. Мислят си, че са вечни …

ЕДИН ТЕХЕН ДЕН

Що за пропилян живот е това, в който не правиш нищо? Как може да се живее така, ден след ден, месец след месец, година след година? — може да се пита до безкрай работният човек, като ги гледа отстрани. — И кой ги издържа? С чии пари плащат цигарите „Марлборо“ (оригинални — цена 3 лева), които пушат, кафето си в бистрото и коняка и уискито в бара? Ние се опитахме в Пловдив да изживеем един техен ден, заедно с тях сменяхме заведение след заведение, седяхме на масите им и те ни разказваха за себе си. Помагаше ни да ги разпознаем, а след това и да се запознаем един млад мъж, с когото те отдавна добре се знаят, макар че той не е един от тях — ст. лейтенант Христо Чочев от Окръжното управление на МВР. И така, да се върнем по извървяния маршрут.

„ТРИМОНЦИУМ“, 11 ЧАСЪТ

Време за сутрешното кафе. Пием го заедно с Маргарита — 24-годишна, облекло — вечерно, официално, вездесъщата цигара „Марлборо“ в ръка, хубава. Работи на смени в хлебозавода в Стара Загора, събирачка на хляб, заплата — 160 лв., в момента е в отпуска, в Пловдив прескача от време на време в събота и неделя. Това е официалната версия за пред непознати. После Маргарита решава да ни поразкаже за другия си живот.

Първия си голям удар направила, когато била 15-годишна. Едно пътуване на автостоп в австрийска кола завършило с банкнота от хиляда марки, която тя прибрала, затваряйки очи. (Дали чак хиляда? Маргарита има склонност да надува цифрите, но ние не й противоречим.) След това бизнесът надделял и вземала парите с широко отворени очи.

„Манията постоянно да имаш пари, много пари, знаете ли каква краста е това! Не мога да работя за пет лева, когато иначе е толкова лесно, особено ако знаеш как да си поискаш. Като почне сезонът, работа, колкото щеш! Знам езици и сутеньори не ми трябват. Все едно е дали ще бъде турчин, дали холандец или иранец. За мен е важно да му прибера парите. Така и родих преди две години и половина в разгара на сезона и от чисто нехайство. Бурни нощи, през деня спиш, а времето си върви… Две неща никога не са ме съблазнявали — да се оженя за чужденец и да открадна. Да се омъжа в чужбина — значи да ида в една неизвестност, където не знам какво ще ме посрещне. Пък и животът там е скъп. По-скъп от нашия. А да открадна съм имaла много пъти възможност — ще задигна натъпкания портфейл, нито някой ме знае, нито ме познава. Но съм се спирала — това не! По-добре да си изпрося още малко с усмивка или два реда сълзи, вместо да лежа десет години и да ми идат младините. Затвора поне го знам каква е хубост, бях година и половина в Сливен. За побой… Подводният живот е много труден. Напоследък се навъди много нов бранш, нито от занаята разбира, нито периметър признава. Предлагането взе да става по-голямо от търсенето. А не всяка жена може да бъде такава, каквито сме ние. Непрекъснато си в напрежение, притеснение, с милицията имаме неприятности. Започнаха да ни гонят… Е, и тая ще бъде от ден до пладне…“

„АЛЕН МАК“, 12,30 ЧАСЪТ

Пристанището на комарджиите. „Ален мак“ за тях е нещо като отправен пункт към тепетата или към някой тих и таен апартамент, където се разиграва Голямата игра. „Ситуацията“ в „Ален мак“ позволява само една бърза игра на клечки, а най-безопасно е да се заложи какъв ще бъде следващият, който влиза — мъж или жена.

Комарджиите са не само изобретателни, но и хора дискретни и все им се ще да вярват, че нещата остават между тях. Но всъщност всичко се знае. За масовите „турнири“ под открито небе на Бунарджика, макар че ги охраняват наблюдатели с бинокли от камбанарията и пет души сигнални постове. И за сбирките в тайните апартаменти, където на любезния домакин се плаща „мано“, колата струва 1,50 и сандвичът — 2 лева, а майсторството се възнаграждава.

Е, понякога дори и „царете на занаята“ търпят загуби. В полза на държавата. При внезапните проверки милицията прибира всички пари от „зеленото сукно“, но това е един от пресметнатите рискове в комара.

Мишо Маджара е един от тях. 33-годишен, със средно образование, на временна работа по договор, с две деца. Почти ни се заклева, че от две-три години не играе (а ние не сме и очаквали друго — б. а.) и е много щастлив от това — чувствува се прероден, за пръв път се е видял в пари, няма си работа ,с милицията. Тогава защо е тук, при старите приятелчета? Отговорът му идва подозрително бързо – случайно, обедна pочивка е. (На другата сутрин още в десет часа го срещаме отново при тях, той силно се  смущава, но след любезно разменените усмивки, изчезва, без да си е допил кафето.) Той, разбира се, не играе – а другите продължават. За другите, по-лесно се говори. Уж са затворен кръг и уж парите се въртят, а все без пари ходят всички. (Всякакви са — стари, млади, женени, неженени)

Комарът не се връзва с работа. „Като играеш цяла нощ и загубиш лева, как         ще идеш да работиш за петак? Познавам само две момчета, които сутрин в седем стават от масата и отиват на работа, дори и да губят. Но от 50—60 човека около мен само двама са такива. Не, не са много новите в „занаята“, нодойде ли нов, редно е да бъде „ошмулен“. Има си начини – с белязани карти, с намагнетизирани зарове, а и малко ловкост на ръцете…“

Комарът не върви и със семей-ство. „Губиш, губиш и започваш да изнасяш от къщи. Имаше един, тръгна да купува холова гарнитура, но се отби по пътя и тя отиде. Като свършиш парите, започваш да залагаш. Кой каквото си има — яке, телевизор, очила, венчална халка. Има такива с по-слаби характери, които почват и да крадат и стигат до затвора, Митко Селския щеше да убие човек на зарове. А които спечелят, затварят бара с компании и парите пак отиват.,,. И все пак в Пловдив играта рядко загрубява — продължава Маджара. — От време на време тук гастролират софийските майстори и мълвата говори, че тогава за една нощ се разиграват по 30—40 хиляди лева, а пра последния сеанс мизата стигнала 90 хиляди! Аз такова нещо не съм виждал.

Умните се ориентират към тотото. По-сигурно е, никакви неприятности нямат. Могат цял живот работа да не пипнат, но печелят законно и имат готов отговор от какво живеят. Никой не може да ги закачи. По цяла седмица разработват системи и попълват фишове, а дойде ли четвъртък, сядат в колите и започват да обикалят тотопунктовете. Да не говорим, че има и такива, които се въртят покрай тотопунктовете, когато изплащат печалбите, уж за да покажат, че нечистите им доходи са в резултат на печалба от тотото.

Лоша страст е хазартът и всички имат най-различни неприятности, но комарджиите са откакто свят светува и едва ли ще се свършат някога…“

„РИМСКИ СТАДИОН“, 17 ЧАСЪТ

Камелия е на 17 години, най-красивото момиче тук, силно гримирана, с много сребро по себе си и дрехи по последния вик на модата. Като повечето свои връстници, които са постоянната публика на заведението, тя вече не учи. А още не работи. Нашата нова позната е една от тези момичета, които някак си несъзнателно, ако няма сила, която да противостои на инерцията на дните им, се превръщат в „малките“. Според ст. лейтенант Чочев, който и тук е в свои води, тя и нейните приятели в търсене на себе си (?) тук намират временен пристан. Или поне си дават вид, че е временен. Камелия идва в „Разкопките“ да пие кафе два пъти на ден — по обяд и вечер. Останалото време изтича някак си — насам-натам, разхожда се по улиците, мотае се. Всъщност животът й минава тук, където всички са свободни като нея — не им тежи нито работа, нито училище. Седят заедно с часове, разговарят. За какво ли? За живота, ей така, да мине времето. („И още, и още — подсеща я Чочев. — Нападнали лавка, ограбили чужда кола, претършували аптека, „друсали“ се с наркотици — нали и такива работи си говорите?“ Камелия мълчи.) Сега темата на деня са „големите хайки“. Клиентелата на „Разкопките“ се мъчи да се самоуспокои — какво може да им се случи, те нямат още 18 години…

„ТАВЕРНАТА“, 21 ЧАСЪТ

Васко Италианеца, 24-годишен, с основно образование и професия неустановена, е търсен от всички — той е чейнчаджия (продава по курса — „тройка“ за долар). Извън това основно занимание в момента привършва медицинските си прегледи, за да постъпи като товаро-разтоварач. Този момент трае две години. Засега. През това време, разбира се, Васко не е стоял със скръстени ръце. Прозвището му Италианеца (от четирите синове в семейството той и големият му брат са от баща италианец) му отваря вратите пред международните шофьори-негови сънародници, на които той е нещо като посредник.

„Шест години съм с тях. Те ми плащат по нещо, във валута, а из града „зеленичките“ се търсят винаги, има хляб и за конкуренцията. Е, опитват се да ме изместят, но аз раздавам шамари и ги елиминирам. Майсторът им казва, че от тях калфи не стават… Един от тях — Тавана — се опита да ме измести при моите италианци, но взел, че ги окрал. Предупредих го един-два пъти и накрая го набих. Той бие и момичетата и им взема всичките пари. Такива работи аз не правя. Вземам само, ако ми дадат… Щом не съм останал гладен, значи препечелвам от тази работа, пък и клиентите са доволни. Затова и ще стана товаро-разтоварач, нощна работа е, а през деня съм свободен, да ме намират клиентите…“

* * *

И си мислят, че са вечни… А на нас ни дойде до гуша от тях. В какъвто и вид да ги срещаме — от нахалния домашен търтей до закоравелия безделник — престъпника. Някъде по средата между тези две крайности стоят героите на нашия ден в Пловдив. В началото те все още „само“ лежат на гърба на баща си и майка си и измъкват и последния им лев за уиски и „Марлборо“. Не обичат да им „се чете конско“, техният личен живот си е тяхна лична работа — нали не предизвикват обществото и законите му…

Но дори когато не предизвикват закона, тези „часовници без стрелки“, както ги нарича един английски поет, предизвикват нашия морал. Те ненавиждат труда на другите, с поведението си провокират нашите представи за добро и лошо, нашия живот и всичко, достойно за уважение в него. По-късно повечето от тези „безобидни“ търтей гравитират към чейнджа, комара, проституцията, наркоманията. И което е най-лошото — започват да пръскат заразата на своя „лесен“, „интересен“, „вълнуващ“ начин на живот.

Как да се освободи обществото от тях? Като ги накара да се трудят в негова полза — най-логичният, най-естественият отговор. И най-трудно осъществимият. Това са първите реплики, които разменяме с началника на отдел „Криминален“ ,на Окръжно управление на МВР — Пловдив, подполковник Костадин Батинков, при когото сме дошли, за да обсъдим и осмислим видяното и чутото през нашия дълъг ден сред пловдивските безделници.

— Контингентът, който ние наблюдаваме, прекрасно познава за¬оните, следи всяка промяна в тях — казва подп. Батинков. —

След последните изменения в Наказателния кодекс в неговите среди веднага бе оценено, че занапред безделничеството ще става все по-трудно и по-рисковано „занятие“. От края на миналата година нашите проверки за спазване на обществения ред зачестиха. Ние искаме празноскитащата постоянна клиентела на заведенията да разбере, че това няма да бъде акция, а ще стане практика на милицията.

—Няма по-парлива тема от „хайките“ в заведенията тези дни. Всички са нащрек — не знаят кога ще спре отпред „милиционерският автобус“ и тогава всеки ще трябва да обяснява как и от какво живее.

— Да, разтревожени са и това е добре. „Милиционерският автобус“ е всъщност подвижен милиционерски пункт, който ни дава възможност на място, оперативно, без губене на време да проверим всички. За порядъчния гражданин тази проверка е въпрос на пет минути, но за безделника не е така. Него ние предупреждаваме с протокол да започне в определен срок работа. Ако той не направи това, следващата стъпка е да му наложим административна мярка по чл. 39 от Закона за Народната милиция. Когато попадне под действието на нейните забрани — да не напуска дома си след определен час, да не посещава определени заведения, периметърът на довчерашния „бонвиван“ силно се стеснява. Това е целта на мярката — да се изолира той от средата, в която върши или може да стигне до престъпление. Миналата година наложихме тази мярка на 186 души, тази година на още 70 нови. Докато трае срокът на административния надзор, контролът над тях е непрестанен. Ако се установи, че лицето системно нарушава наложения му режим, вече може да му се търси наказателна отговорност по чл. 272, ал. 2 от НК чрез образуване на бързо производство. Санкцията, която този текст предвижда, е принудително заселване за срок от 1 година. Напусне ли самоволно мястото, където е въдворен, безделникът ще бъде лишен от свобода за срока на заселването (чл. 300 от Наказателния кодекс). Мога да ви уверя, че тези текстове се знаят наизуст от заинтересованите.

—И въпреки това тези заинтересовани са поопразнили, но не и изпразнили любимите си заведения. И хранят надежди за бъдещето …

—Съд, присъди — това са крайни мерки, които не можем и не искаме да превърнем в ежедневие. Това, за което трябва да си даваме сметка, е, че категорията на безделниците е по-близо до нас, трудовите хора, отколкото до категорията на престъпниците. Ето защо ние сме длъжни да опитаме всички други средства и накрая — принудителните. Това безделниците го знаят и оттам идва куражът им.

—Нали за тях има специален текст в закона — чл. 329 от Наказателния кодекс. Т. е. има и санкции за безделничеството, включително и лишаване от свобода?

— Безделниците не се чувствуват много застрашени от този текст. Хитреците постоянно носят здравно свидетелство в джоба си и имат готово оправдание — тръгнал съм по прегледи и другата седмица започвам работа. Или обяснява, че допреди месец е работил, но здравето му не позволява да остане на същото място и сега е в търсене. Фактически това са хора, които месец работят, а пет се шляят, но този месец им дава право да твърдят, че не са безделници, а просто търсят подходяща работа. Всичките искат да станат бармани, сервитьори и бензинаджии, в строителството категорично отказват да работят. Родителите им често ги подкрепят. Иска им се да наредят по-добре децата си, да им намерят „по-специална“ работа и тези юнаци, бозали по трийсет и повече години, продължават да си живеят живота, който им харесва.

Да помислим по формулировката на този текст — продължава подп. Батинков. — Първо, той изисква продължителен „стаж“ в безделничеството и когато безделникът работи от време на време, законът не го лови. Освен това — текстът поставя условието нетрудовнте доходи на безделника да са придобити по непозволен или неморален начин. А това много трудно се доказва,защото този вид доходи обикновено се получават на четири очи, при което и двете страни имат интерес да мълчат. Съдът и прокуратурата са много прецизни при събирането на доказателства, ето защо много малко дела се гледат по чл. 329 от НК. При една друга редакция на този текст, според която неполагането на общественополезен труд е задължително условие, за придобиването на нетрудови доходи по непозволен и неморален начин — допълнително, но не и изрично условие за прилагането на чл. 329 от НК, той би бил по-приложим и по- ефективен. За съда няма да бъде трудно да разграничи човека, който търси подходяща за ценза си работа, от истинския безделник, когото непрекъснато настаняват на работа и бяга от нея, защото съзнателно отказва да работи.

* * *

И понеже е лято, и жарко и трудово, и всичко живо е по бригади (спомнете ся, че започнахме нашия разказ с бригадите но това не беше случайно), а само те не напускат сянката под чадърите в очакване на „по-добри дни“, на нас ни се иска поне брнгадите да не им убягнат.

Никой не може да ги изпрати, казват, няма такава захонна възможност. Щом като няма — нека се създаде! Щом като всички граждани са равни пред закона, нека не забравяме, че те са равни не само в правата, но и в задълженията. Нека законът принуди нашите късни бозайници да видят откъде идва хлябът и да усетят вкуса на спечеленото с порядъчен труд. А може и да се хареса на някои.

По материал на: socbg.com