Да наченем с банята. Само че не тази, която отстои на няколко крачки от спалнята. Не, иде реч за обществените „фабрики” за чистота, каквито бяха градските бани. Уникално средище за хигиенизиране беше не само Цар-Симеоновата, но и нейните посестрими – „Чифте баня”, „Орта мезар”, “Тракия”, тези в Кючук Париж, Филипово... Още в първата петилетка към тях се прибави баня „Здравец” срещу църквата „Св. Петка”, после баня „Русалка” в Кючука, баня  „Родопи” в Съдийския квартал.

Дали от  нужда да хвърлят потта, особено през знойните лета, дали просто от желание да се отпуснат и преживеят поне час кеф, пловдивчани имаха навик най-малко веднъж в седмицата да посещават тези места. В останалото време спасяването беше различно. По-лесно през лятото, когато с два, три разлати съда с вода, поставени под палещото слънце, ставаше възможно освежаването. По-трудно бе през зимните месеци, когато обикновено тенджера с вода клокочеше в края на готварската печка и  трябваше да се свърши същата работа.

Седмицата на обществените бани се разграфяваше на мъжка и женска баня. Само „Чифтето” правеше изключение от правилото, ами защото си беше чифте (с две отделения).

Влизаш, взимаш си билетче, попадаш в голяма стая, наречена „съблекалня”. Смъкваш дрехите, нахлузваш чифт налъми и през тясна железна вратичка проникваш в помещение, плътно замъглено от пара, бързо се приспособяваш и търсиш място за сядане до курна, пълна с гореща вода. Една трилевка е приготвена за примамка, лепваш я на плочките зад тебе и не се налага да чакаш дълго. Телякът съзира „стръвта” и не се бави,  щото конкуренцията дебне в мъглата. Прибира банкнотата, кляка пред тебе, нахлузва на ръката си спарча, грапава като раш пила и те почва. Шари старателно от главата до петите, много скоро ставаш целият в розови деруги. А какво се отделя след спарчата, просто не е за споделяне. Изпитанието е към края, телякът взима таса ти, гребва в курната и те залива с гореща вода. Кефът е страхотен!

После ти остава само малко да се съвземеш от напъна, да обмениш някоя и друга лакърдия със съседите, да се изплакнеш за последно и си готов. Излизаш от запарената зала, а горе, до дрехите, си посрещнат от друг майстор, който ти предлага за нищо пари чаршаф за подсушаване, лимонадка, локум... Няма бързане. Понякога на това плътско удоволствие може да отдадеш и повече от час.

Сега идва време да сложим ръка на сърцето и да си кажем –голям кеф беше да се напариш и мъжагата пред тебе да ти тегли една спарча, както се вика. За съжаление „Цар-Симеоновата” баня вече не съществува. И табиетите на хората станаха други, и животът от ден на ден  все по забързваше. Не вървеше вече на „пъпа” на града да се трупат камари от въглища и сгурия, а коминът да бълва задушливи кълбета дим. Отиде си не само тази баня, но като че ли и всички останали в града. Днес няма време за друго, освен в крачка да вземеш едно душче и да бягаш. За къде ли бързаме?

За да е пълен кефът, току-що излязал от банята, филибелията се отправяше към бръснарницата. Усещате ли как и това понятие отива в забвение? Та, както гражданинът е пресно запарен, няма друго подходящо време да се подложи на следващото „разкрасяване”, като отиде да го обръснат. Нека припомним, че майсторите бръснари, които бяха виртуози в обслужването, наброяваха многобройна градска гилдия.

Процедурата се начеваше с ловко разнасяне на пяна по брадата с четка и цилиндричен сапун за бръснене. Следваше задължително заточване на бръснача върху кожен ремък, провисен на стената и после „разхождане” с него по запенените места. Ако ти е гъста и остра брадата, накрая идва въпросът  дали желаеш „контра”?  Отговориш ли положително, процедурата се повтаря, но с насочен в обратна посока бръснач. Нали затова е „контра”? При малки разкървявания,  в сила влиза парче твърда стипца, с което се разтъркват местата и се спира кръвта.

Финалът има задължителна и пожелателна част. В първата влиза напръскване с нещо като одеколон, най-често спиртен разтвор на розова вода. Уредът, с който се извършва манипулацията е малка тенекиена амфорка, отстрани на която виси гумена сфера за ръчно помпене. Ако си по-клиент, накрая биваш  удостоен с приятен и не кратък масаж на лицето. Следва едно: „честито!” и си готов. Плащаш си парсата и „довиждане!”

Ето какво остана от някогашната баня Орта мезар...

Откъсът е от книгата на пловдивския журналист и писател Евгений Тодоров.