През 1934 г. изобретателят на инсулина  канадецът Фредерик Бантинг е удостоен с благородническа титла

Фредерик Грант Бантинг е канадски физиолог и лекар, професор в Торонто, един от откривателите на инсулина. Лауреат е на Нобелова награда за физиология или медицина с Джон Маклауд през 1923 г. за откриването на инсулина. Бантинг разделя паричната награда със своя колега доктор Чарлз Бест. Канадското правителство му осигурява доживотно условия да провежда научната си работа. През 1934 г. е посветен в рицарство от крал Джордж V.

Умира от раните си, получени при самолетна катастрофа на 21 февруари 1941 г. на остров Нюфаундленд.

Инсулинът е хормон, който се произвежда от панкреаса (задстомашната жлеза). Той е с хипогликемично действие, противоположно на това на епинефрина, глюкокортикоидите и растежния хормон, които повишават нивото на кръвната захар и се означават като контраинсуларни хормони. Инсулинът е единственият хормон в организма, който понижава нивото на кръвната захар. При недостиг на инсулин в организма настъпва болестно състояние – диабет.

През октомври 1920 г. канадският физиолог Фредерик Бантинг открива, че храносмилателните секрети, които Оскар Минковски е проучвал, разрушават секрецията на Лангерхансовите острови, което прави невъзможно успешното им извличане. Бантинг изолира част от артериите на панкреаса, което води до атрофия на част от него, а Лангерхансовите острови остават непокътнати. По нататъшните експерименти на Бантинг и асистентът му Чарлз Бест са подпомогнати от професора по физиология и биохимия в университета в Торонто, Канада,. Джон Маклауд. Бантинг и Бест успешно изолират екстракт от островчетата и го инжектират в куче с диабет като отчитат намаляване на кръвната захар с 40% за 1 час.

През 1862 г. избухват сражения между сърби и турци в Белград,  а Първа българска легия на Георги Сава Раковски се намесва в конфликта

Бомбардировката на Белград от турската артилерия през юни 1862 година е връхната точка на сръбско-турския конфликт от 60-те години на XIX век. До нея се стига в резултат на усилията на сръбския княз Михаил Обренович да премахне васалната си зависимост от Османската империя и да прогони гарнизоните ѝ от земите си. Инцидентът изправя империята и Сърбия пред открита война, която според плановете на княза и Георги Раковски трябва да се разрасне чрез въстания в България и Босна. Военните приготовления застрашават политическите и стопанските интереси на големите европейски държави. С тяхната намеса конфликтът е потушен по дипломатически път два месеца след бомбардировката.

Първата българска легия е военен отряд, сформиран в Белград от български доброволци по време на сръбско-турския конфликт от 1862 година. Според замисъла на своя организатор Георги Раковски, отрядът трябва да вдигне на въстание българите в Османската империя. На практика легията участва в боевете за Белградската крепост, но никога не навлиза в османска територия. След тримесечно съществуване, тя е разпусната още през септември същата година от сръбското правителство под натиска на Великите сили. Освен Раковски, в Първата българска легия вземат участие и трупат опит редица видни български националреволюционери, в т. ч. и бъдещият създател на Вътрешната революционна организация Васил Левски.

Съгласно плана за освобождение на България, оформен окончателно в края на 1861 година, освободителното въстание на българите от двете страни на Стара планина трябва да започне с нахлуването на полк отборни бойци от сръбска в османска територия през Княжевац до Търново. Поради недостига на финанси и липсата на собствена база на българските революционери, изпълнението на намеренията им зависи изцяло от княз Михаил Обренович. Планът на сръбските власти е да използват Раковски и доброволците му за прогонване на османските гарнизони от сръбска територия.

С помощта на сътрудниците си в Цариград (Стоил Балкански, Стоян Буйнов и други), Раковски започва агитация и събиране на средства още през септември същата година. На призива му откликват както емигранти, така и революционери от самата България. Към юни 1862 година в Белград се събират между 80 и 95, а по някои данни – до 600 доброволци.

 

През 1950 г. за първи път е осъществено изкачване на осемхилядник – връх Анапурна – от френски алпинисти

Анапурна е планински масив с дължина 55 км. в главния хималайски хребет в западната част на Непал. Най-високата точка е връх Анапурна I (8091 m), с което се нарежда на 10-о място по височина в света. За пръв път върхът Анапурна I е изкачен на 3 юни 1950 г. от Морис Eрцог и Луи Лашенал в състава на френска експедиция, водена от Морис Eрцог. Първото зимно изкачване е осъществено на 3 февруари 1987 г. от полските алпинисти Йежи Кукучка и Артур Хайзер.

Първото българско изкачване е по време на третата национална експедиция „Анапурна-89“. На 28 октомври 1989 г. Петър Панайотов, Огнян Стойков и Людмил Янакиев стигат до върха от северния базов лагер. На слизане те срещат отказалия се преди това Милен Метков, решил да тръгне към върха. Не успяват да го разубедят и Огнян Стойков, за да не го остави сам, тръгва с него отново нагоре. Попадат в непрогледна мъгла и изчезват безследно.

На 30 април 2016 г. Боян Петров изкачва върха без кислород и шерпи, каквито използва изкачилият се на следващия ден Атанас Скатов.