На този ден в България отбелязваме Деня на Тракия  

Денят на Тракия е 26 март, приет за един от дните в българския културно-исторически календар. На този ден се чества подвига на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета, както и почитта и паметта към хилядите българи - тракийски бежанци, намерили подслон в пределите на България и запазили родовата си памет.  

Чества се като годишнина от 26 март 1913 г. – деня, в който е превзета Одринската крепост от силите на Българската армия през Балканската война (1912-1913). Пленени са 14 турски генерали, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда, 12 000 000 патрона и друго имущество. Българите губят в атаката 1316 убити и 6329 ранени. Победата донася свободата на тракийските българи. 

Атаката започва на 24 март 1913 г. За две денонощия българската армия разкъсва огражденията, пробива фронтовата линия при Айвазбаба, Айджиоглу и други фортове и превзема считаната дотогава за непревземаема военна крепост. 

Крепостта е превзета от Втора българска армия под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. 

По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 26 март 1913 г. до войските на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: „Офицери, подофицери и войници ... вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.“ 

Командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише в спомените си: „Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света.“ 

От 20-те години на ХХ век тракийските дружества, армията, църквата и българската културна общественост честват Деня на победата край Одрин. От 2006 година този ден е признат официално и от българското правителство за Ден на Тракия. 

 

През 1841 г. българският духовник Неофит Бозвели е заточен в Света гора 

За ранните години от живота на Неофит Бозвели се знае твърде малко. Роден е в град Котел през 1785г., бащиното му име е Петров, а прозвището Бозвели, с което остава и до ден днешен в историята, означава на турски необуздан. Ако кажем, че това му прозвище отразява донякъде и действителността, няма да сгрешим, защото Неофит е наистина буйна и упорита личност, бореща за една висша цел – просветление на българския народ. 

Предполага се, че учи в местното килийно училище, където до 1795г. учителства Софроний Врачански. Проявените дарби и вероятно стремежът към книжовни занимания го отвеждат на осемнадесетгодишна възраст в Света Гора. Там става и послушник в Хилендарския манастир, но монашеската килия не го задоволява и затова отива да учи в гръцко училище извън Света Гора. Не продължава образованието си след завършването на елинското училище, тъй като монашеството го възпира. Неофит Бозвели, за възможностите на това време, получава добро образование и както сам пише минава за „учен” калугер. През 1810г. в Хилендарския манастир приема монашеско пострижение, а по – късно приема и свещенически сан. 

През 1813 година се намира в Свищов, където се установява и се заема с книжовна и учителска дейност. Посещава за кратко Сърбия и след това се установява в Търново. Там обикаля различни селища и манастири от епархията и с патриотичните си проповеди разбужда националното съзнание на българите. Това му спечелва славата на един от водачите в борбата срещу гръцкото духовенство. 

През 1839 година българите от Търновската епархия правят опит да поставят Неофит Бозвели на мястото на дотогавашния гръцки митрополит, но заминалите за Цариград пратеници са подкупени от служителите на Цариградската патриаршия. За митрополит на Търново е назначен друг грък на име Неофит Византийски, а Бозвели е определен за негов протосингел. След пристигането на новия митрополит Бозвели отказва да изпълнява задълженията си и се оттегля в Лясковския манастир. Обвинен в неподчинение, през април 1841 година той е заточен в Света гора.   Той остава там до август следващата година, като прекарва това време в Хилендарския и Зографския манастир и в манастира Дионисият.  През това време активно си кореспондира с други църковни дейци като поп Андрей Робовски от Елена, лясковския архимандрит Максим и др., насърчавайки ги да не изоставят борбата, а да полагат усилия до крайния успех. 

След заточението си той се установява в Цариград. Преценява, че градът предлага благоприятни условия за продължаване на борбата с Патриаршията, поради наличието на западни дипломати и реформаторските обещания на Високата порта. Дейността на Бозвели в столицата на Османската империя и критиката му към гръцкото духовенство довежда през 1845 година до второ негово заточение в Света гора – в Хилендарския манастир и във Великата Лавра. 

С цялостната си дейност, която е несъмнено успешна, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски се превръщат в духовни водачи на българския народ. Двамата неуморими просветители и водачи продължават своята работа и изработват програма и тактика за едно самостоятелно движение за извоюването на културна и духовна  независимост, които в последствие ще изиграят ключова роля за Освобождението на българите. Преценявайки добре ситуацията и опасността от постигането на успех на програмата на двамата просветители, Патриаршията ги изпраща на заточение в Света Гора на 29 юли 1845г. Неофит Бозвели е затворен във Великата лавра като истински бунтовник, а по – късно е преместен в Хилендарския  манастир. Тук, както и при първото му заточение, той не прекъсва борбата, напротив продължава, макар и в словесна форма, пишейки съчинения главно против фанариотите. Най – значими творби от този период са „Плач бедная Мати Болгария” и „Разговор с един бесарабски българин”. Болестта му обаче напредва, а условията са непоносими и на 04 юни 1848г., Неофит Бозвели умира. 

 

През 1950 г. в София е проведен първият мач от българския турнир по аматьорски бокс „Странджа“ 

Странджа  е ежегоден турнир по аматьорски бокс, провеждан в България. Наречен е на Кирил Николов – Странджата, активен участник в масовия терор след Деветосептемврийския преврат от 1944 година. Първият турнир се провежда на 26 март 1950 г. , като това е най-старият боксов аматьорски турнир в света.  

На този ден пред 10 000 зрители на стадион “Юнак” в столицата в битка за призовите места спорят два отбора - от София и Пловдив. Надпреварата е в 8 категории. Софиянци печелят двубоя с 5:3 победи, а за най-добре представил се боксьор и първи носител на купата е обявен Христо Попов от Града на тепетата, който по професия е инженер.   

По един и същи регламент минават първите 5 турнира - двустранна отборна среща между София и провинцията, която продължава само ден. През 1955 г. състезанието вече е в три дни по класическата схема на индивидуална надпревара. Тогава, както и през следващите години - 1957 и 1958, се обявяват по двама носители на купата - един от столицата и един от провинцията.  

“Странджата” става международен турнир през 1964-а, когато се навършват 15 г. от създаването му. Тогава, освен българите, на ринга се качват по 4-има боксьори от Унгария и Румъния. Авторитетът на турнира постепенно започва да расте. Той е най-старият в Европа и се утвърждава като един от най-силните на континента и в света. Оттогава репутацията на турнира не спира да расте и на ринга се качват представители на най-именитите школи в света.  

Рекордът за най-голям брой състезатели е през 1982 г., когато участие взимат 149 боксьори от 13 държави. Най-голям брой държави участват през 2004 г. – 37 страни. През 2011 г. за първи път се провежда и състезание за жени, а от 2016 г. се присъжда и отборна титла.