Преди да започнем да се „дърлим“ за 09 септември, е добре да знаем какво се е случило четири дни по-рано, защото именно пети е предпоставка за „девети“. 

На Пети септември 1944 г Съветският съюз без абсолютно никаква причина (изключвайки садистичния империализъм на деспотичната държава) обявява война на България.

Опитите на България да се измъкне от задушаващото „партньорство“ с Хитлер датират отпреди повече от година по-рано. Българският цар вижда накъде отива войната и че основните сили на Вермахта вече са далеч от границите на Родината. Това му дава увереност да подготви смел план, който да изведе България от орбитата на Третия райх, в която е въвлечена насила. В края на юли 1943 г. се взема решение за провеждане на мащабни учения в Софийското поле. Целта е възстановената няколко години по-рано, добре въоръжена, обучена и отпочинала българска армия да се намира в близост до столицата, за да може да реагира ако има опит за реакция от страна на германските части, намиращи се в България. В хода на тази подготовка Царят е поканен от Хитлер на разговори. Борис III успява да елиминира притесненията на лунатика в Берлин и се връща, за да довърши подготовката на смелия, но опасен план. Няколко дни по-късно, Царят е поканен на „поверителна среща в легацията на една от великите сили“ и след тази среща, той се разболява и угасва. Борис III не успява да изкара България от войната, но споровете за това кой е виновен за смъртта му продължават и до днес. Видът на отровата би могъл да даде много въпроси, но тленните останки на българския цар мистериозно изчезват и изследвания не могат да бъдат направени. Интересно е да се отбележи, обаче, че отровата не е било любимото оръжие на Хитлер. Всичките му опоненти са демонстративно арестувани.

Загубата на силната фигура на българския монарх слага край на неговите планове и в последвалата турбуленция за политическата класа е много трудно да се реши на подобна стъпка.

Въпросът за излизане на България от орбитата на Германия става актуален отново с идването на власт на правителството на Иван Багрянов на 01 юни 1944 г. Багрянов започва поредица от изключително ловки и опасни дипломатически маньоври, с които се надява да изведе България от блатото. Н 26 август правителството заявява пред Хитлер желанието на България да се освободи от ангажименти към Третия райх. Отговорът е получен на следващия ден и в него четем, че с голямо разочарование Германия се съгласява с българската позиция. Това на практика означава, че България престава да бъде съюзник на Хитлер. Успял да извоюва неутралитета, Багрянов не иска личността му да бъде пречка пред следващите стъпки и подава оставка, за да бъде сформирано ново правителство от политици, които са добре приемани от съюзниците. Едно от последните политически решения на Багрянов, буквално в самия край на август 1944 г., е да изпрати Стойчо Мошанов на преговори, в рамките на които да бъде договорено излизането на България от състояние на война с Великобритания и САЩ (защото със СССР не само че не сме воювали, но сме поддържали и дипломатически отношения). Още в първата среща, проведена с британски дипломат в турската столица, на Мошанов е препоръчано незабавно да се отправи в Кайро и да проведе интензивни разговори със съюзниците, тъй като Лондон и Вашингтон са наясно, че България иска мир, но има голяма опасност от съветска окупация на страната.

Така в началото на септември, една седмица, след като България се е измъкнала от лапите на Третия райх, старият русофил Мошанов започва преговорите в Египет или по-точно започва да ги протака. Съюзниците са озадачени от това шиканиране и от „извиненията“ на Мошанов, че не бил сигурен, че има пълномощия. Самият британския дипломат, лорд Мойн, е смаян, но очевидно е по-притеснен за бъдещето на България от нейния собствен дипломат. Той заявява, че за да се приключи въпросът, няма да иска специални пълномощия за подписване на споразумение. Мошанов обаче решава да телеграфира в София, за да е „сигурен“. Тези игрички продължават до 05 септември*.

Въпреки че България вече повече от седмица не е съюзник на Германия и че се намира в интензивни преговори за сключване на примирие, СССР с абсурдна нота обявява война на България, а Червената армия нагазва в държавата, която не искаше да воюва с никого, най-малкото с тях.

Очевидно е, че на Москва е бил нужно оправдание да нахлуе в България, а сключването на споразумение в Кайро е означавало смъртна присъда за плановете на Червената армия да се настани в България. Може би тук е добре да си припомним отново въпроса „кой уби Цар Борис III“. И отговорът на този въпрос се съдържа в древната максима Qui Bono (който има най-голяма полза)...

Това, което започва след 05 септември, може да се опише по различен начин съобразно политико-идеологическите симпатии, но... едно е сигурно, България губи своя суверенитет и навлиза в период, в който се налага да търпи всякакви извращения.

Интересен е моментът с фашизма. Новата власт проля много кръв в иделогическата борба с фашизма... А истината е, че в България никога не е имало фашизъм. Този абсурден строй беше дело на Италия и така и не можа да зарази с отровата си българското общество. България беше принудена да стане съюзник с националСОЦИАЛИСТИЧЕСКА Германия, но на никой от социалистическите ни управници не му стискаше да признае този факт.

Много работи могат да се кажат и се казват за периода, дошъл след 05 (официално - 09) септември, много може да се спори, но има редица тъжни факти:

- Смазан е военният елит на държавата. Новият строй унищожава много повече български висши офицери, отколкото за целия период след Освобождението. Тези велики мъже, които победоносно носеха знамето и пишеха със златни букви името на България в световната военна история, бяха репресирани, унижавани и избивани от новата власт, състояща се от неуки, амбициозни и озлобени хора, насърчавани от окупационната власт;

- Пръкна се македонизмът. Тъй като другарят Сталин беше решил, че трябва да има македонска нация, а такава към този момент нямаше, същите тези неуки и амбициозни хора извадиха сопите и потрошиха костите на хората в Пиринска Македония, които настояваха, че са българи, а не етническото ГМО, в което ги караха да се превърнат. Естественото продължение на този процес беше и „езиковата реформа“. И в България и в новсформираната югославска Македония езикът претърпя промени, за да може днес все по-интензивно да се говори за македонски език. А ако погледнете оцелелите стенописи в някои стари църкви в България и в Македония, ако разлистите старите книги и вестници, ще видите, че хората са писали по един и същи начин;

- Унищожи се българското село. Хилядолетия наред българският селянин беше образец на трудолюбие и земеделски способности. Нашите деди учеха целия регион на градинарство. Новата власт отне земята на тези трудолюбиви хора и ги натири в новоизградените заводи, чиято продукция (за разлика от земеделската преди това) не се търсеше;

- Оскотяването на народа до такава степен, че много хора възпитаваха децата си, че най-хубавото нещо, което може да им се случи, е да напуснат Родината си. И като печална реализация на тази философия – родителите, които се радваха, че са успели да „пробутат“ децата си да се оженят „навън“, без да се интересуват дали ще бъдат щастливи;

- Чернобил. За да не разсърдят своите господари, „българските“ политици щедро ни „нагостиха“ с братска радиация, която народът попиваше под първомайския дъжд, който поеше задължителната манифестация. И като резултат от този дар, 35 години по-късно онкологичните отделения продължават да са пълни...

В историята няма „ако“. Затова няма да разсъждаваме какво би станало ако Стойчо Мошанов беше подписал примирието. Това така или иначе стана и България мина през труден период и успя да оцелее.

 * Често циркулират тези, че имало опасност Турция да окупира България и че съюзниците в Кайро били поставили изискване за мащабна корекция на българската територия в полза на Гърция. И че Мошанов едва ли не ни бил спасил. Всичко това е една плитка лъжа, защото условията, които са били поставени в Кайро, са отдавна известни. И те са много по-леки от това, което преживя България

 Значителна част от анализите са дело на Дянко Марков. 96-годишният царски офицер е направил задълбочен прочит на събитията в своята книга „Свидетелствам под клетва“, която настойчиво препоръчвам на всеки, който има интерес от темата и който иска да види и другата гледна точка (освен тази, която владееше и владее учебниците ни след 1944 г).

В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.