Летните жеги плюс комарите са мор за пловдивчани. И едно време е било така. Затова дойде ли лятото, те са грабвали децата и торбите и... на морето. Е, някои са нямали тази възможност и са търсели хлад в околните села, манастири и курорти. Но морето си е море. Как и къде са летували пловдивчани едно време, разбираме от разказа на Евгений Тодоров в книгата му "Запомнете Пловдив", част от който ви предлагаме днес.

***

Пътуването до морето изискваше сериозни усилия – за билет за влака трябваше да се чака на опашка поне седмица преди това, често се пътуваше на крак по цяла нощ. След това в Бургас бащите ни трябваше да се преборят за билет за автобус.

Трябваше да се внимава да не те преджобят джебчийките на автогарата в Бургас, които събираха сериозен урожай от портфейли при блъскането, когато отваряха касите.

По някое време пуснаха влак до морето, който се композираше в Пловдив, за него шансът да си намериш място беше по-голям – особено ако отидеш на гарата час-два по-рано.

За „пловдивски курорти“ се смятаха Китен и Приморско, от комплексите – Слънчев бряг.

На Слънчев бряг ходеха и пловдивски гларусчета – те спяха в околните села, но вечер се пускаха на лов за нещо чуждо. Но това е друга тема.

Селските пощи трудно можеха да поемат туристите, които искат да се обадят по телефона. Правеха се заявки, чакаше се с часове – докато летуващият се добере до заветната телефонна кабина, да каже на роднините, че са стигнали нормално, че никой не се е удавил, да осведоми за времето, разбира се, и да пита как е времето в Пловдив.

За вестник обикновено се чакаше с часове, днешната преса идваше следобед и вестниците се четяха привечер.

Сутрин на РЕП-овете нямаше един вестник, можеше да се намери само съветското списание „Огоньок“, но по време на перестройката стана по-търсено и от вестник „Народен спорт“ – докато един ден изчезна съвсем.

Сутрин се продаваха най-вече пощенски картички, които задължително трябваше да се изпратят на най-близките. Натегачите пращаха картичка и на някой шеф.

Вестниците служеха не само за четене, защото тоалетна хартия тогава нямаше, заводът в Белово още не беше построен. Липсваха и всякакви санитарни глезотии. Едно лято на витрината на единствената аптека в Несебър имаше табела, на която пишеше: „Дамски превръзки, лигнин, памук и т.н. няма“. Тогава не знаех за какво служат дамските превръзки, но надписа го запомних.

В много крайморски села имаше режим на водата, нормално беше по цяла смяна да не се къпем, но нали това го правехме всеки ден в морето, защо беше нужно да се хаби прясна вода?

По някое време тези, които даваха квартири под наем, ги задължиха да направят бани за наемателите, но хазяите обикновено лъжеха, че бойлерът е развален. Икономисваха ток.

След вечеря се ходеше в някаква кръчмичка – а кръчми имаше срещу всяка почивна станция, там мъжете пиеха мента, жените лимонада, а децата си дояждаха с едно-две кебапчета.

Забавленията на плажа бяха: за мъжете табла и карти, за жените – плетки и клюки, за по-отраслите момченца разходка в посока на Евиния плаж.

На морето всички бяха равни. Постепенно обаче и тук настъпи класово разслоение. Пловдивските началници започнаха да ходят в станциите на софийските началници, още по-големите шефове – в станциите на Министерския съвет или на ЦК. Разправяха, че в Станцията на Министерството на външните работи газираното било без пари. Това е било и началото на българския он инклузив. Само че дипломатите обикновено ходеха на околните по-лоши плажове, плащаха си за бирата и колата, но – както обясняваха на ухо – можели да си говорят политически вицове. А на техния луксозен плаж това било рисковано.

Добри станции имаха БЗНС, Съюзът на писателите, хубаво беше в Международния дом на журналистите.

Върхът беше резиденцията в Евксиноград, но не съм чул пловдивчанин да е почивал там.

Тогава морето бе най-голямото изживяване за децата през цялата година. Не ни интересуваше дали ще спим в барака, или в стая със собствена тоалетна. Брояхме дните до датата, написана в картата. За да не се изпусне и един ден плаж, се пътуваше през нощта, за да бъде семейството на пясъка още от първата сутрин. Някой път се пристигаше даже предишния ден и започваха разправии – ако няма подготвени стаи.

На края на смяната обаче почти всички нетърпеливо чакахме деня, когато ще си тръгнем обратно за родния Пловдив. И почти задължително това правехме ден по-рано. Защото морето си е море, но Пловдив си е Пловдив.