Спомням си един есенен ден на 1988 г., когато цялата „чета чавдарчета“ от четвърти клас ни заведоха под строй пред паметника на Митко Палаузов до училище Неофит Рилски в Габрово. Там ни изчетоха някакви патетични речи и ... изведнъж всички казаха „Винаги готов“, а аз (традиционно) пак се бях заблял. След това дойдоха батковците и какичките, свалиха ни сините връзки и ни завързаха червени.

Митко Палаузов е емблематична за Габрово личност, освен паметник, имаше улица на негово име, портретите му бяха навсякъде, водиха ни в къщата му, а неговата биография беше по-задължителна и от „Под игото“. За някакво различно мнение или критика по отношение на личността на „най-малкия партизанин“ човек не можеше и да си помисли, да не говорим да изяви. А нас, учениците ни поощряваха да пишем разкази за неговия героизъм. И колкото повече „фашисти“ беше избил в разказа, толкова по-одобрително кимаха учителите ни.

Самият Митко Палаузов е син на работници, които са увлечени от комунистическата идея и дори се включват в партизанското движение. В един момент решават да минат изцяло в нелеганост и вземат сина си със себе си. Интересен факт е, че на „сина на отряда“ (както се казваше в заглавието на едно от биографиите му) е зачислено оръжие - „пистолетче“. А в „Митко синът на отряда“, баща му Трифон Палаузов, споделя със задоволство, че синът му е стрелял с това „пистолетче“ срещу враговете. Вече не помня дали беше успял да уцели някого.

Срещу кого е стрелял? Срещу полицията и жандармерията; срещу институциите, на които във всяка една държава е възложено да следят за спазването на реда. А ако има нарушители, да вземат мерки, за да обезпечат спокойствието и сигурността на останалите хора.

13-годишният Митко Палаузов загива на първи април 1944 г., когато изградената от партизаните землянка край Осеникова поляна, е открита и намиращите се в нея обкръжени. Как точно загива, не мога да кажа. Има различни тези, а опитът ме е научил да се отнасям критично към официалната линия, която държавата водеше по тези въпроси.

Стана модерно да се говори за историята, за поуките от нея – какво трябва да се помни и какво трябва да се знае.

Митко Палаузов е част от историята не само на Габрово, но и на България. В тази връзка не бива да се забавя нещо, което историята така и не се напъна да ни разясни: това, че Митко Палаузов, още в невръстна възраст е бил възпитаван и се е научил, че трябва да стреля по хора, които мислят различно от него.

Както стана ясно и в началото, Митко Палаузов има паметник в Габрово – намира се точно до училището, в което е учил. Паметникът си стои там и до днес.

За сметка на това Габрово няма паметници на много значими аз историята на града габровци (например):

Пенчо Семов (наричан „българският Рокфелер, който не е имал свои деца и се грижил за работниците си като за деца“;

Христо Конкилев, борец за свобода, четник на Цанко Дюстабанов и впоследствие предприемач – давал хляб на стотици хора;

Иван Хаджиберов – човекът, благодарение на когото Габрово става „българският Манчестър“, построил на работниците си жилища, училище, паркове, градини, спортни площадки.

Всъщност за последния не съм съвсем прав. Благодарните габровци за били вдигнали паметник на Хаджберов след смъртта му. Едно от нещата, които правят от Габровско-севлиевския партизански отряд е да съборят паметник на индустриалеца. Главата му е отчупена и е разнасяна като трофей пред очите на смаяните габровци.

 В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.