Края на Първата световна война бележи началото на един кървав и непоносим период за българите в Македония. Следващите десетилетия са битка за оцеляване на българщината край Вардар, но и каляване на характера и авторитета на ВМРО. През 1941 г, след като Югославия се отмята от съюза с Хитлер и Вермахта сломява съпротивата ѝ, репресиите върху българите в Македония отслабват. Оттеглянето на сърбите от областта не води до хаос.

Бързо се сформират т. нар. Акционни комитети, които организират нормалното функциониране по места. През 1944 г. нещата се променят коренно. От север идват Титовите партизани, които започват нова борба с българщината. А жестокостта им минава всякакви граници, които са били достигнати до този момент. Десетки хиляди хора губят живота си без съд и присъда, а за да маскира репресиите Югославската комунистическа партия приема Закон за македонската национална чест, който е използван за „юридическо“ оправдание за репресиите срещу българите. Из цяла Вардарска Македония започват абсурдни процеси, в които не се търси истината, а са повод за саморазправа с българщината.

Един от тези абсурдни процеси се развива в град Куманово. Там на днешния ден, преди 75 години, г. по късата процедура са „осъдени“ 48 българи и незабавно са разстреляни. Основното обвинение срещу жертвите на този юридически пасквил е „големобугари“. Гробът на тези мъченици е неизвестен. Една от жертвите на Кумановското клане е великият войвода Кръстю Лазаров, взел участие във всички въстания на българите в Македония и всички войни за национално обединение, а след 1918 водил тежка борба срещу сърбите в желанието им да асимилират българите. За този войвода ще стане въпрос в отделна статия.

Днес, когато се сърдим на Скопие заради историята, е редно да си зададем въпроса „А ние знаем ли достатъчно за нашите герои там“.

Поклон пред паметта им!