Знаете ли коя карта на България е най-обширна и обхваща най-голяма част от българското етническо землище? Не, не е на неъстоялата се и обречена още преди подписването на договора Санстефанска България. Най-широка е картата на Екзархията, и то защото не е начертана от чужди политици, а от българите – с тяхното упорство, настоятелност и единство.

След крахът на Втората българска държава Османската империя отказва да се занимава с религиозните въпроси на християните и просто ги представя на Цариградската патриаршия. Следващите векове минават в интензивна политика за погърчване на православните поданици на империята. Дълго време, докато споменът за българската царска традиция е жива, на практика до края на 17 век, когато са потушени Второто търновско и Карпошовото въстание, тази политика няма особен резултат. През следващите десетилетия, обаче ситуацията се променя. Именно агресията на Патриаршията започва да променя картината. По нейно настояване е закрита Охридската архиепископия и нейният диоцез е погълнат, а жестокият натиск кара Паисий Хилендарски да напусне удобствата на манастира и да търси истината за своя народ. „История славна българска“ (както смятам, че е коректно да се чете) забавя процесите на асимилация, а в началото на 19 век заедно с образователното и икономическото си освобождение, българите повеждат борба и за духовното.

През 1827 година богатият врачански търговец Димитраки Хаджитошев губи живота си, защото си опитва да попречи на назначаването на гръцки владика в града. Това обаче не прекършва порива. През следващите години се получава „верижна реакция“ - българи от всички краища на етническото землище отказват да приемат гръцки владици. Начело на борбата застават Нефит Бозвели и Иларион Макариополски. В нея те се борят срещу силни и подли врагове. Противник на самостоятелната българска църква е не само гръцката патриаршия, но и великоруския държавен интерес. Бозвели угасва в заточение, но Макариополски продължава. На Великден 1860 г., подкрепен от миряните и от някои владици той декларира, че не признава върховенството на Патриаршията.

Десет години минават преди Високата порта да признае официално новата реалност. В крайна сметка, след като руснаците виждат, че негативното отношение към самостоятелната българска църква вече не им е изгодно, те преустановяват натиска си и на 28 януари 1870 година, преди 150 години султанът издава ферман, с който признава самостоятелната българска църква, начело с екзарх Антим I. Интересно е да се отбележи по какъв начин е определена територията на диоцеза. С фермана са изброени епархии, като е посочено, че ще се проведе референдум и местата, в които 2/3 от християнското население пожелае, ще бъдат под върховенството на Екзархията.  Референдумът разширява още повече територията на признатите за населени с българи земи – основно в Македония. По този начин, през 19 век хората там сами декларират своята идентичност. Извън Екзархията остават немалко хора с майчин български език, които обаче (в противовес на призива на Паисий) се гърчеят.

През 1872 година фанариотите (както наричат Цариградската патриаршия) налагат схизма на Екзархията. Надеждите им по този начин да я сломят, не се сбъдват - българите се обединяват около своята църква.

 Интересно е да се отбележи, че след Освобождението „братята“ сърби унищожават признатите дори от султана български епархии в Ниш и Пирот.

През следващите години както в българските земи, останали в Османската империя, така и в свободна България се развива интензивна просветителска и религиозна дейност, а мъдростта на велики български дипломати като Стефан Стамболов, успява да разшири териториалния обхват и влиянието на Екзархията в Македония.

И след освобождението, основен враг на българската църква си остава Цариградската патриаршия. Последната е подкрепяна в пъкленото си дело освен от Атина – и от Белград и Санкт Петербург. Независимо от това, Екзархията, имайки зад гърба си несломимата мощ а ВМОРО продължава своята благословена мисия. За съжаление, Екзархията има и тъмно петно в своята история. Самозабравили се духовници игнорират Христовото учение и провеждат т. нар. „Кръстилка“ срещу българите мюсюлмани. Тук трябва да се признае достойнството на българските офицери, които слагат край на този позорен процес.

По време на Втората световна война Екзархията показва истинското достойнство на християнина. Духовниците застават на първа линия в борбата за спасяването на българските евреи. Правят го не от користни цели, а защото така трябва – така учи Писанието: че трябва да се помага на хората в нужда.

Четейки за нея и сравнявайки сегашната ситуация в БПЦ, си признавам, че не просто изпитвам носталгия към онези времена, но и си мечтая за нейното (на Екзархията) завръщане – с мисията ѝ, лидерите, енергията и ревността към Каузата.