Има пловдивчани, за които нито годините, нито „различното” време ще отмият спомена. Историите за тях и от тях ще продължават да са живи, ще стават все по-живи. Някои от тях дори вече са и в интернет. Раждат се и новите им почитатели – млади хора, които нито са чували преди това имената им, нито са слушали вечните истории от първоизточника… Такъв е случаят с Пловдивския Барон Мюнхаузен.

Става дума за един феномен. Иван Карачомака е един от пловдивчаните, уж обикновени хора, за които години след смъртта им продължава да се говори и пише. Безспорно той е една от пловдивските легенди и все още се намират хора, за които няма по-голямо удоволствие от това да разказват на непосветените истории за бай Иван. Предлагаме ви няколко от тях, описани от журналиста и писател Евгений Тодоров в книгата му „Запомнете Пловдив”.

Тошо Африката: „Карачомака разбираше от всичко. Четеше много и можеше да води съвсем аргументирани спорове със специалисти от най-различни области. Имаше обаче необикновено чувство след десетина минути нормален разговор да започне да добавя нещо от себе си, да украсява, да съчинява някакви свои истории, да ги доразвива и в края на краищата да застане в центъра на темата.

Беше най-големият рибар, художник, конструктор, табладжия, летец, мотоциклетист, плувец и т.н., и т.н. Единствено не е могъл да се докаже като футболист. Докато се пробва обаче, успява да вкара 13 гола. 12 от тях с гръб.

Като моряк – той минава през всички родове войски, се налага да спаси кораба, на който е зачислен. Корабът заседнал на някакви скали и ни напред, ни назад. Карачомака се омотава със здрави корабни въжета и скача във водата. Загребва мощно няколко пъти, въжетата се опъват, ха да се скъсат, но след още няколко загребвания морският съд се отлепва и тръгва напред.“

 

Бай Иван е бил близък с царското семейство, бил е на сватбата на царя и т.н. Един ден отива в София по работа, свършва я по-рано и решава да мине през двореца. Ама охраната не го пуска. Тогава Карачомака застава под прозорците и вика:

- Боре, Бореее!

Борето (цар Борис) се показва на прозореца и веднага го кани вътре. Само че нямал много време, защото трябвало да лети до Берлин, където щял да води преговори с Хитлер. И поканил и Карачомака.

Взели и таблата да не скучаят. Преговорите свършили и българските гости седнали да учат фюрера на ориенталската игра.

Направили една петица, но фюрерът взел да шмекерува. На Цар Борис чак му станало неудобно от шмекериите на домакина и взел да обръща глава – уж не виждал какво става.

Карачомака обаче не бил толкова толерантен.

- А, Долфи, не така – скочил по едно време той и праснал през ръката великия фюрер. Царят пак се направил, че не вижда нищо. А Хитлер? Изглежда, понесъл шамара, защото знаел, че Карачомака от Новата махала в Пловдив въздава справедливост. И даже го взел за съветник по военна тактика.

Илко Тодоров разказва тази история по друг начин. Играли не табла, а карти.

Илко Тодоров: Хитлер казал: Аз имам 50. Карачомака обаче се усъмнил: Да не би да ме лъжеш, защото не прощавам на никого? Свалили картите и лъжата лъснала. Бай Иван бил бесен и казал на фюрера: Адолфчо, защо ме излъга, знаеш ли, че аз съм бай Иван... и му ударил шамар. Та по-късно Хитлер не идвал в България, защото го било срам от шамара на бай Иван. С Хитлер се е срещнал, когато отишъл в Германия да купува 3 кораба за България.

А откъде идва приятелството с цар Борис. Един ден го викнали да поправи яхтата на царя, който се канел да ходи за риба. Бай Иван веднага отстранил повредата. Царят го поканил заедно да излязат в морето, като останали сами на палубата, му подал пари – от благодарност, но бай Иван отказал. След 3– 4 дни обаче дошли хора на царя и му поискали от негово име да услужи на двореца с 3– 4 кг злато. “Имах –  разправяше бай Иван, една златна верига, за синовете ми я бях приготвил, и от нея откъснах едно парче да услужа на царя”.

Някъде по това време бай Иван, който още е младеж, преживява и една любовна история, която е достойна за ранга му. На въпроса дали е имал друга жена в живота си освен съпругата му кака Милка, той отговаря без колебание:

- Как бе, има. И това се случи във Варна. Отивам на пристана и какво да видя – една самотна жена плаче. Какво се е случило, питам? Изгубих си пръстена, много скъп спомен – отговаря жената.

Бай Иван веднага далдисва – веднъж, два пъти, три пъти, но нищо. Сяда на един камък да си почине и в този момент едно раче го дърпа за крака. Скача бай Иван след рачето и намира пръстена.

Младата жена спира да плаче, хвърля се на врата на смелчагата и като пламва една любов. Оказва се, че това не била обикновена жена, а румънската принцеса.

 – И като почна да ме кани – разказва бай Иван, – а Мамая, а Синая...

 Според други съвременници бай Иван е имал още една любов, със сигурност преди да се запознае с кака Милка. Момичето било от Пазарджик и бай Иван тръгнал на срещата на кон от Пловдив (или обратното), стигнал навреме, но конят паднал от умора и умрял. Такова яздене било, Бай Иван обаче си бил в кондиция.

Вече в по-ново време отишъл Карачомака да дава кръв. Напълнил няколко банки догоре и точно да става, влязла една сестричка с къса поличка. Навела се нещо, огледал я бай Иван, заговорил мъжът в него и… всичката кръв като засмукана тръгнала обратно към вените на дарителя. И най-вече в една специфична вена…

И „шупуур“ – този е изразът, който дава и звуковата картина, кръвта напуска банките, в които не остава и капка.

Георги Райчевски, писател: „Живях много години врата срещу врата с бай Иван и съпругата му кака Милка –  един прекрасен човек. Той беше една от боите на Пловдив, много парадоксална боя, един хаотично информиран човек, на чието въображение може да завижда всеки. От всяко нещо можеше да направи колосален разказ, описваше колосални случки и ги съпреживяваше. Без такива чешити животът ни би бил безкрайно скучен.“