Няма го днес пазара на циганки, който е бил на мястото на паметника на Димитър Благоев, а паметникът беше пред Окръжна болница, която отдавна се премести, така че става все по-трудно да кажем кое къде е било точно. Тук на Богоявление хвърлят кръст в Марица, днес владиката предпочита да го хвърля срещу Панаира.

През 1971 се срути и мостът, хората започнаха да заобикалят и районът съвсем запустя. Днес там, където кипеше живот, адвокати, военни и прокурори паркират колите си. Само доходното здание на Зографския манастир с малкия храм си е на мястото и никой не му обръща внимание. Може би така е по-добре.

Но да се върнем към добрите времена, когато наоколо кипеше живот. Някъде около Панаир хана братя Соколови строяха своята прочута Бъчва. Тя беше дървена и в нея се въртяха легендарните смели мотористи. Моторите ревяха и пускаха облаци дим, публиката ахкаше и чакаше всеки момент моторите да се блъснат или мотористът да падне на дъното и да си счупи главата.

В този район са се установявали циркове, през 60 и не помня коя година дойде увеселителният парк „Интернационале”. Преди това наблизо се беше установил цирк „Глобус” с незабравимия йога Жое Клемендоре. Целият град се извървя да гледа чудото. През Пловдив минаха Юмжагийн Цеденбал, Бен Бела, Мохамед Реза Пахлави и какви ли не президенти и монарси, имената им се забравиха, но това на йогата още се помни.

„Интернационале” се разпростря на целия Четвъртък пазара. Имаше какви ли не люлки, тук за пръв път се качих на влакче на ужасите и брах голям страх. След училище по цял следобед обикаляхме и зяпахме – който имаше пари, се качваше на „количките”, а останалите му завиждаха.

В началото пазарът е бил точно до моста, доколкото съм чел, но пречел на движението и за пръв път след стотици години го преместват. След това го преместиха и от новото място. След това го преустроиха и накрая го направиха на пазарче. Сега просто си живурка с двайсетина сергии. Чистичко, подредено, културно, но не мирише на пазар, а на хипермаркет. Чудя се на акъла на тези, които разместват нареденото през вековете като кибритени кутийки.

Още като дете ходех в Етнографския музей, за да гледам прочутата картина на Мърквичка „Пловдивски пазар”. Искаше ми се да вляза вътре в картината и да попадна на пазара. Мърквичка е бил учител в съседната Мъжка гимназия. Рисува картината през 1883 година. Не знаех годината и преди малко пуснах Гугъл. И какво открих – някакъв ученик моли спешно някой да му прати Описание на картината „Пловдивски пазар”. Имали домашна работа, а го мързяло да мисли вероятно. Защо тогава не ни даваха такива домашни работи? Сигурно щях с удоволствие да напълня цяла тетрадка.

Само че къде днешните ученици са виждали истински пазар? А този мързеливец нищо чудно един ден да стане кмет на Пловдив и да реши, че от пазари въобще вече няма нужда.

Та Четвъртък пазарът отива от моста на мястото, където сега е паметникът на Съединението. Дълги години пазарът си живееше почти като едно време, докато наближи 1985 година, когато ЦК на БКП реши да се чества 100-годишнината от Съединението. Партията дълго време не забелязваше това знаменателно събитие в нашата история, тъй като там ролята на Русия съвсем не е за пред хората. Лека-полека историята беше изманипулирана, антибългарската роля на Русия беше заметена под чергата, в ход тръгна постановката, че това не е военен преврат, а второ Априлско въстание, дело на простия народ и т.н. – да не навлизаме в подробности.

Впрочем в покрайнините на пазара отдавна стърчаха някакви наченки на паметник. След много конкурси преди 1944 година нещо беше направено и оставено недовършено. Помня една бетонна колона, върху нея е трябвало да бъдат поставени две женски фигури, символизиращи двете части на България. Според кмета Божидар Здравков, управлявал града през 30-те години и написал спомени след 1944 година, комунистите не са искали да довършат направеното преди тях точно заради неяснотите около внушенията на Съединението и ролята на Русия в онези събития.

Божидар Здравков пише и за това, че комунистите осакатяват пазара, отделяйки една част от него за бараки, в които да се продава продукция на ТКЗС-тата. След осакатяването последва и голямото изселване. В крайна сметка затриха пазара заради една скулптура, наречена от народа „Кокошката”. Отделен въпрос е, че тази творба на Величко Минеков повече прилича на изкуство, отколкото разни други рожби на социалистическия и постсоциалистическия реализъм, сложени тук-там из Пловдив.

Пазарът тогава – като дете, ми се струваше огромен. Освен плодове и зеленчуци имаше птици, животинчета, керамика, сергии с какви ли не дреболии. И една барака за риба, в която продаваха жив шаран. Пазарът стигаше до Орта мезар, където на последните сергии продават халища и черги.

Имаше и шоу програми – мъж в черно на име Парушев свиреше на някакъв продънен клавишен инструмент и запяваше по един куплет от някакви тъжни песни. След което продаваше песнопойки на тези, които искаха да разберат какво е станало с разделените влюбени, примерно. Тези изпълнения, праобраз на днешната чалга, макар и елегични и в друг ритъм, запълваха нуждата от една по-близка до клиентите на пазара култура.

Вестниците пишеха унищожителни статии срещу нещастния човечец – такива като него сигурно бяха останали няколко в България, един ден и той изчезна. От което пазарът не стана по-добър.

След това започнаха да регулират цените – на тази последна територия на конкуренцията и пазарната икономика. Разни наблюдаващи започнаха строго да контролират и глобяват – да не би да се продават яйца, да не се продава сланина, за всички стоки да има документ за произход и какво ли още не.

Преместиха пазара през 84-а, на следващата година дойде другарят Тодор Живков, откри паметника, произнесе реч за това как народът ни трябва да е единен, като през 1885-а (в смисъл да не мърка много срещу властта), тази реч оттогава я слушаме всяка година на 6 септември.

Свряха пазара по-настрани, но той се оказа жизнен. Е, не беше като преди, но си живееше. Докато не решиха да го модернизират. Да го покрият и да изкопаят подземен паркинг. Та като почнаха да изнасят сергиите, си беше като погребение. Минах оттам да видя какво става, до мен се приближи възрастен човек от махалата и започна да ми обяснява, че един пазар трябва да има поне 200 сергии. Пишело го някъде. И че пазарът не е просто търговия, той е някаква магия. И че отдолу ще излезе подпочвена вода, която ще оскъпи строежът.

Та днес си мисля – защо този обикновен пловдивчанин е по-мъдър от кмета и общинския ни съвет, взети заедно.

И дали работата е в мъдростта, или в неистовото желание да се преразпределят едни общински пари?

Сега на старото място на Четвъртък пазара, наречено площад „Съединение”, се разиграват други пазари – поне веднъж в годината. На 6 септември тук пристигат първите държавни мъже. И жени. Пристигат със скъпи коли и със скъпа охрана, която ги пази от народа. Държат речи, които си приличат като две капки вода – как трябва да бъдем обединени като едно време.

В това време народът си говори нещо – не му се слуша. Жените обсъждат тоалетите на жените политички. От време на време някой ръкопляска. Други пък викат „У-у-у” и „Оставка”. БНТ предава церемонията и така прави, че ако виковете са против правителството, да не влизат в ефир.  Става нещо като пазар, вместо песните на Парушев площадът се озвучава с вувузели...

Някой път се събуждам през нощта, въртя телевизионните канали, докато заспя, и все попадам на някакви пазари. В Бремен, в Манила, в Уагадугу и къде ли още не.

Та си припомням какво значи пазар.

Вече по никой телевизионен канал никога няма да видим филм за Пловдивския пазар – един от най-старите в Европа. От една-единствена картина, като тази на Мърквичка, филм не става.

Статията е откъс от книгата на пловдивския журналист Евгений Тодоров „Запомнете Пловдив”.