Някъде около църквата „Света Петка” в Пловдив, ако тръгнете по улиците на юг – към Католишката махала, ще стигнете до нещо малко известно – така наречения Божилов чифлик. Сградата на улица "Мали Богдан" е паметник на културата с уникални фризове и стенописи. Дело е на известния архитект Камен Петков. Била е собственост на богатата пловдивска фамилия Божилови.

За него разказва Величка Христова, напуснала чифлика, когато е била на 8 години, но както признава самата тя, „Сърцето ми остана там“. Нейният разказ е записан от Евгений Тодоров в книгата му "Запомнете Пловдив":

"Напуснах града като дете, за пръв път се върнах обратно след цели 15 години. Не знаех как да стигна до махалата, казах на файтонджията да ме закара до Френското консулство – до Католишката църква. Нататък вече беше лесно. И днес като дойда, обикалям и търся спомени и хора.

Чифлиците в Новата махала бяха два. Единият беше някъде към кръстовището на „Мария Луиза“ с „Родопи“. Аз ще ви разкажа за Божиловите чифлици – бяха някъде около „Мали Богдан“. Сега там има блокове, но е останало едно място с работилници и складове на Театъра и Операта, това бяха тютюневи складове, до тях беше Чифлика.

На „Мали Богдан“ още стои една стара красива къща, различна от останалите. Тя е на Янко Божилов, чифликчията. Беше обзаведена с най-модерни виенски мебели, тук са идвали видни хора, гост е бил и министър-председателят Александър Малинов. Янко Божилов идва в Пловдив отнякъде другаде, купува земя, после от жена си получава зестра още, организира земеделско производство, основно чалтици (оризища) по Марица. След това купува още земи – около Сточна гара. Бил е човек с размах, постоянно е мислел как да облекчи земеделския труд, купувал е машини. Мислел е и за работниците, строял е къщички, където те са живеели, без да плащат наем. Някои от къщичките останаха и след новите строежи.

Когато бутнаха чифлика, построиха блокове и ни преместиха в един от тях. Като пристигнахме с багажа, майка ми погледна нагоре, където беше новото ни жилище, въздъхна и каза: “Ето, това е сега Божиловия чифлик“.

Янко Божилов имаше 7 деца – пет сина и две дъщери. Единият син е бащата на художника Георги Божилов – Слона. Има и двама внуци с неговото име – Янко Божилов, лекар и инженер. Още си спомням голямата врата на Чифлика – с арка като на Бачковския манастир.

Майка ни Елена ни възпитаваше в уважение към възрастните – каквито и да са те. Казваше: отиди до ГОСПОЖА Марийка, до ГОСПОЖА Пенка, никога не пропускаше да добави „госпожа“ към името.

Веднъж слушахме радио, аз казах нещо лошо за Тодор Живков, а тя скочи и каза със заповеден тон: „Няма да говориш така за човека, той е от Господа сложен“.

А за мъжете казваше: „На мъжа краката трябва да се мият и водата да се пие“. Майка ми и баща ми не са се карали никога. Тогава децата не ходеха на ресторант – да не би да видят нещо нередно.

В Чифлика живееха около 20 семейства. Живеехме задружно – като едно семейство. Помня първото радио в махалата – това беше през 1937 година. Седяхме под прозорците на къщата, където беше радиото, и слушахме неделната литургия. Вчера ходих да търся кой е останал от къщата с радиото, разбрах, че дъщерята на собственика била жива, искаше ми се да си припомним онова време, но не можах да я намеря.

Помня кварталната фурна, държеше я някакъв добруджанец от Силистра, който правеше невероятни питки. Имаше две колбасарници – на братя Матеви и на Илия Каратопраклиев. Още помня топлия леберкез. Тогава богатите бяха с добри сърца и гледаха с каквото могат да помогат на бедните. Имаше деца, които вечер обикаляха с канчета колбасарските работилници. Сипваха им бульон и те бягаха да нахранят семейството.

Бульонът миришеше невероятно апетитно, не мога да го забравя, но аз не съм ходила с канче. Ние минавахме за по-богати и не беше редно. Баща ми носеше вечер по две кила кайма и мама правеше кюфтета. Още помня как ги свиваше бързо, тя имаше малки, но бързи ръце, овалваше кюфтетата в брашно и ги слагаше в мазнината. После всички сядахме на масата.

Играехме на стражари и апаши, случваше се някой да ти направи марка и да паднеш, някой път имаше кръв, не ходехме да ни превързват, а някой напикаваше раната и продължавахме с игрите. Нямаше го това майките да викат – внимавай да не се изпотиш или да не се удариш.

Някой път се биехме с камъни с децата от Католишката махала.

Ходехме и до другия чифлик – там също имаше къщички, в които живееха белоемигранти, бедни тютюноработници... Имаше един Ванчо, който майстореше от картон кончета и кукли.

От онези времена има останала една порутена къща, която, разбрах, много хора искали да се срути час по-скоро, щото грозяла махалата и събирала клошари. Това беше къщата на хаджи Ставри, уважаван човек, имаше зет офицер, който загинал във войните, ама кой ли си спомня за онези хора и за техните драми.

Ходехме на екскурзии – до горичката на Лаута. На километър разстояние, но си беше голямо приключение.

През лятото вечер се събираха всички навън, имаше обаче много комари, на рояци. Затова палехме огньове, за огъня използвахме конски и говежди фъшкии. Димът от тях уж гонеше гадинките, но те продължаваха да налитат. Като приближаваха огъня, изгаряха и падаха. Помня сутрин около изгасналия огън намирахме купчина трупове на комари – поне една педя висока, сигурно бяха хиляди...“