Този хълм от векове е бил наричан Бунарджика. Може би заради бликащата вода по висините на неговата снага. До Освобождението това е скалист хълм, осеян с турски гробища. На 27 април 1882 година Градският съвет за първи път разпорежда да се засадят млади дъбови фиданки по голите склонове. Но първото масово залесяване започва по времето на кмета Христо Г. Данов след 1896 година. Нему дължим и спасението на Бунарджика от претенциите на княз Фердинанд, който иска от общината да му подари хълма, та да изгради свой дворец. Източните поли на хълма бързо се превръщат в любимо място на пловдивчани, които с бохчите и празничните трапези честват всяка година на 1 май своя празник, който наричат „маиса”.

 

През следващите десетилетия каменните кариери „изяждат” част от хълма. Източните склонове се превръщат в един от красивите паркове на града, където са построени новите сгради на Стопанското училище и Търговската гимназия. Най-голямото блогоустрояване е по времето на кмета Божидар Здравков. Чрез общинската трудова повинност се правят павиран панорамен път, подпорни стени и алеи. През 1934 година е възстановена старата турска чешма „Бунарджик”, от която според легендата произлиза и името на хълма, а който пие вода от нея, завинаги остава пловдивчанин. Открит е новият панорамен ресторант, превърнал се веднага в емблема на Пловдив. Изградени са виадуктите и детските площадки в югоизточната част на хълма. Там е разположен и паметникът на Апостола на свободата Васил Левски.

Всяко поколение оставя своята следа на Бунарджика. През 1954 година е построен Летният театър, четири години по-късно – Паметникът на Съветската армия „Альоша”. Но Бунарджика не е само спомен. Той и днес е любимо място за пловдивчани.