Той е лекар, хирург, работи в голяма болница. Иска да остане анонимен. Но помоли посланието му да стигне до повече хора. Прочетете го и си помислете още веднъж реди да излезете да пиете бира с приятели пред кварталния магазин. 

 

Когато кандидатствах медицина, мислех за бъдещата си професия с романтизъм. Той се задържа доста дълго време, но срещите ми с истинските болки на хората ме накараха да се отрезвя. Представата, наложена от всякакви филми, е много далеч от истината.
Болният човек не е загадка, не е парче месо, не е източник на доходи, поне не и в моя свят (а и в света на повечето ми колеги). Истински болният човек е страдащо същество, което има нужда не само от лечение, но и от подкрепа.

Аз съм обикновен човек, с обикновени проблеми. Имам семейство, уморявам се, боледувам, имам емоционални дилеми. Имам си своите ежедневни премеждия и болежки.

Но когато си сложа шапката и маската, трябва да забравя за всичко останало. Дали не съм се наспал, дали нещо ме боли, гладен ли съм, това, че може да съм се скарал с любимия човек или някой в семейството ми е болен не трябва да има значение. Пред мен е човек, който има нужда от помощ, за това нямам правото на лош ден.

Когато си тръгна от работа, не изглеждам зашеметяващо добре, с леко набола брада и закачлива усмивка в погледа. Тръгвам с рошав, потен, боли ме кръста и са ми подути краката. Не се качвам в бляскавата си кола, а в любимата си трошка, която още не иска да ме предаде. Не отивам към гурме ресторанта в компанията на поредната прекрасна колежка или сестра.

Всеки ден, когато се прибирам, си мисля, можех ли да направя още повече за човека когото съм лекувал. Всеки неуспех ме измъчва, дори когато съм знаел, че няма надежда. Заспивайки, се питам "все пак не можех ли да направя още нещо". Наум прехвърлям всеки детайл от операцията и разсъждавам за всяко движение "а можех ли да го направя по-добре".

Често се замислям за хладния професионализъм на анестезиолога. Обикновен човек като мен, с обикновени проблеми. Човек, който прави всичко по-силите си да премахне болката. Човекът, в чиито ръце е един организъм с отнети автономни функции.
За всеки един консултант, когото търся и въпреки, че си има работа, той дава своето мнение, опитва се да се бори заедно с мен, въпреки това, че има свои пациенти и свои проблеми.

За сестрата, която винаги е на среща, колкото и да е изморена. А толкова подценяваната дейност на санитаря? Благодарение на тези хора болниците са сред най-чистите места.

Знаете ли, че има медицински професии като клиничен лаборант, рентгенов лаборант, физиотерапевт и доста други. Ако не сте се сблъсквали със сериозни болести и сте гледали само телевизия, не знаете, че тези хора са там, за вас и без тях ние лекарите не можем да си вършим работата. А дали сте се замисляли колко поддържащ персонал има една болница. Електротехници, водопроводчици, дърводелци, шофьори, компютърни техници, диспечери и т.н. и т.н.

А знаете ли, че работата ни изисква да се далеч от семействата си много повече от колкото ни се иска...

Да, много малко хора в здравната сфера получават заплащане, адекватно на труда си. Но по-страшното дори и от това е, че малко от нас получават необходимото уважение. Едва ли някой от нас иска да му ръкопляска целия народ или да му целуват ръцете след всеки успешен случай. Просто не искаме да ставаме пълнеж за вечерната черна хроника. Когато някой угасне в ръцете ти, това те измъчва достатъчно, не е необходимо някой да ти вре микрофон в лицето и да те пита "защо така стана".

Когато стана всяка сутрин, приготвяйки се за работа, мислите ми се опитват да избягат от една гореща тема. Не съм в паника, че може да се заразя, нито че има вероятност да ме поставят под карантина. Рисковете ги знае ги всеки един медицински работник. Помогнете ни да се справим. Не ни поставяйте пред избора за чий живот трябва да се борим. Аз направих своя избор преди години и знам, че не бива в единствения си свободен уикенд в месеца да посетя родителите си, които не съм виждал от месеци, защото това може да им коства много.

Това ми е работата. СС