Пострадали при катастрофи, трудови злополуки, падания от височини, опити за самоубийство. Най-тежките случаи на цяла Южна България попадат в Спешния хирургичен кабинет на пловдивската университетска болница „Свети Георги”, който често се оказва и критичната точка между живота и смъртта. А времето е най-големият помощник и враг на пациенти и лекари. Всички работещи в Спешното и в Шокова зала са максимално мотивирани да водят ежедневната битка за всеки пострадал.

Сред хората, които първи посрещат линейките, е д-р Пламен Гочев, специализант по хирургия, който дели времето си между спешните пациенти и спортната медицина. Дежурството му често продължава повече от 12 часа, а през това време преминават над 120 човека. „Повечето хора не обичат да гледат кръв. Но няма по-голямо удоволствие от това да спасиш човешки живот”, признава младият лекар.

Медицината му била страст още от ученическите години. Харесвал химията и биологията, а имал и „неуредени сметки със смъртта и с карциномите”. Което го мотивирало да се насочи към най-хуманната професия. Когато след завършване на училище се появила дилемата право или медицина, не се колебал много. И днес е категоричен, че е направил правилния избор.

„Хирургията е страст. Винаги е интересна и може да те изненада с нещо, което не си виждал. Затова постоянно трябва да мислиш, да се стараеш да направиш най-доброто за пациента. Да се усъвършенстваш, да четеш последните новости. Ежедневно трябва да си мобилизиран до последната молекула на тялото. Навремето са казвали: Голям разрез, голям хирург. Сега пациентите смятат, че колкото по-малък е разрезът, толкова по-добър е хирургът”, смее се д-р Гочев.

Ежедневната му работа го среща със стотици съдби. Всеки случай е различен и никога не е „по учебник”. Често дори не може да бъде сравнен с нещо, което медиците са виждали в практиката си. Затова и работата в Спешното за него е голяма школа и е благодарен на колегите, от които се учи.

„Едно леко невнимание на пътя води до промяна на съдби, до загуба на цели семейства. Моят опит показва, че обикновено виновникът остава жив, вероятно и като наказание от съдбата. Случвало се е виновникът и пострадалият да са в кабинета на милиметри разстояние. Ние нямаме право да съдим нито един от двамата. Не можем да решаваме кой да живее и кой да умре. Можем само да направим най-доброто, на което сме способни, за да живеят и двамата. Пък Бог решава какво ще бъде тяхното бъдеще”, казва младият лекар.

Най-трудно за него е да съобщи на близките, че техният роднина е починал. Още по-страшно е, когато се налага да каже на родителите за фатален случай с дете. „Трудно е да съобщиш тежка диагноза, но пациентът трябва да знае какво му е. Да има възможност сам да се мобилизира и да спомогне за лечението си. Защото колкото и тежко да е заболяването, винаги има шанс. И дори да е минимален, човек трябва да го използва, за да оздравее”, категоричен е медикът.  

Не по-малко трудна и отговорна е и работата му на футболните терени и спортни мероприятия, която върши заедно с д-р Здравко Тарълов. Както и в спешния кабинет, на игрището е виждал почти всичко – спукани глави, комоцио, счупени крайници. В една от срещите се наложило да помага при руптура на бъбрек след удар - едно от изключително тежките и спешни състояния в медицината. Имал е и няколко случая на т.нар. гълтане на език.

„Наскоро бях на женски мач, където около 30-40 минути след края едно от момиченцата от прекалено много емоция направи хистерична криза. Беше доста драматично състояние за всички  на стадиона, но успяхме бързо да го овладеем и момиченцето е живо и здраво. Стремим се да няма много спортни травми. Предупреждаваме спортистите, обясняваме, че най-важното в спорта е здравето на самия човек. Без значение кой ще спечели и кой ще загуби”, посочва хирургът.

Най-голямата мотивация за него е да види радостта в очите на пациентите. „Повечето хора вероятно никога повече няма да ни срещнат в живота си. Някои дори не разбират какво сме направили за тях. Не осъзнавам, че при тежки катастрофи или заболявания, случили се внезапно, спешното отделение е било най-важното място. Но няма друго усещане като това да спасиш един човешки живот. Особено когато става въпрос за дете”, споделя д-р Пламен Гочев.

Работата го е научила, че няма право да греши, защото всяка грешка е фатална. Предизвиква го да рискува, но умерено. И ежедневно му доказва, че дори да направи всичко по силите си, съществува по-висша сила, която не може да пребори. Но фактът, че спасените пациенти са повече от изгубените, му дава сили да продължи битката.