Запазването и реставрацията на архитектурните ни паметници играят ключова роля в културния пейзаж на градовете. Старите сгради пазят историята и допринасят за повече уважение към тези, живели в различно време и общество. Архитектурните паметници изграждат гордост към нашето минало и наследство, създават дух и чар в кварталите, в които се намират. Също така точно тези стари сгради привличат туристи и тяхното опазване е ключово за развитието и просперитета на местната икономика и туризъм. 

Докато свободните пространства в центъра на града се заемат от нови кооперации, старите сгради, създали европейския дух на Пловдив в началото на 20 век, тънат в разруха и мизерия.  

Ако отделите за минута поглед от лъскавите реклами и луксозните витрини на магазините по Главната и вдигнете глава нагоре, ще ги видите. Те са там - по "Княз Александър Батемберг", "Райко Даскалов", "Шести септември", "Цанко Дюстабанов", "Опълченска", "Христо Г. Данов", „Карловска”. Великолепни образци на архитектурата от началото на века, къщи, пълни с история. Оставени на разрушителната сила на времето, почти необитаеми, те са заплашени от изчезване. 

Емблематичните сгради на Пловдив тънат в разруха, умират бавно под грозните рекламни табелиСимволичните глоби и липсата на ангажимент от страна на държавата обричат красивите къщи на бавна, но сигурна смърт

В серия от интервюта TrafficNews ще потърси мнението на градската администрация, архитекти и собственици на сгради – паметници, за да разберем имат ли шанс за живот красивите къщи, преживели няколко войни. В два поредни текста ще представим гледната точка на главния архитект на Пловдив арх. Димитър Ахрянов как могат да бъдат спасени архитектурните шедьоври. 

 

 - Арх. Ахрянов, какви мисли и чувства предизвикват у вас гледките на порутените сгради – паметници, които не са една и две в Пловдив?

- На всеки, който минава край тези сгради, вероятно му става неприятно, тъжно или срамно. Един архитект би се ядосал защо това се случва. Това са нормалните реакции. Но, когато ти си главен архитект и си запознат с цялата нормативна уредба и си се сблъскал челно с нея, когато си наясно с безпомощността на институциите, ти остава само да пращаш безпомощно писма напред-назад и да виждаш как нещата не се случват. И да продължаваш да пращаш още, и още, и още. Няколко конкретни примера имам от тази година и няколко десетки отпреди да дойда в общината. Имаме много сериозни пропуски в нормативната уредба. Един от главните е липса на централизирано управление за паметниците на културата. Какво се случва в момента. Националният институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/  одобрява проектите и за реставрация, и за консервация, и за експониране. Минават на съгласуване през тях, срокът за одобрение е 4 месеца. Те в момента са в толкова намален състав, че срокът е увеличен на 6-8 месеца. След като Министерството на културата одобри проекта, той минава на одобряване и съгласуване през общината. След това, като започне процесът, за Южна и Югоизточна България има само двама инспектори, които следят изпълнението на всички проекти. Смятам, че тази бройка е абсолютно недостатъчна. Колегите са страхотни, страшно ерудирани, имат капацитет, но това е капацитетът на двама души. След това идва фазата по въвеждане в експлоатация. Изпълнено ли е, не е ли, какви материали са използвани, сертификати - и там контролът е занижен.

Имаме няколко институции, които следят реставрирането на един паметник на културата, и в един момент самата отговорност се размива. От там имаме проблеми със самите паметници. Имах следния случай с едни мозайки, открити в Пловдив в обект на ул. „Пушкин”. Страхотни мозайки, гледахме ги с гл. архитект на "Централен" Петър Петров. Сформира се комисия, дойдоха от МК, преценихме, че тези мозайки, заедно със сградата, са достойни да бъдат експонирани. Решихме, че трябва да се тръгне по пътя на отчуждаването и собственикът да бъде обезвъзмезден. И се оказва, че няма такава процедура. Няма в близост подобен имот, не може и да задължим собственика да го продаде. Освен това в закона не е описано, ако се сформира комисия, кой плаща за всичко.  Има много пропуски, които дори на пръв поглед дребни, пречат на нещата да се случат. Ако се премине през всичко това и стигнем до момента, че в един добър ден държавата се сдобива с този имот, сградата с мозайките трябва да се експорнира. Трябва да се направи проект за консервация и експонация. Пак няма такова звено. Трябва да се заделят пари за проект, а след това и за реализация. И пак стигаме до момента, в който нямаме възможност това да се осъществи.  

 - Всичко това е при условие, че собственикът ИМА желание за реставрация. Да видим как стои въпросът със сградите?

- Ще ви дам един пример от моята практика. Става дума за изключително ценна сграда, много красива. Общината подема инициатива, пуска комисии - първа, втора, издава се заповед на кмета, предписание за реставрация. В този момент собствениците прехвърлят сградата на друго име. Заповедта се обжалва от новия собственик и тя пада в съда. Процедурата започва отначало. Собствеността пак се сменя. И така общината не може да уведоми надлежно собственика, който не желае очевидно да бъде уведомен. Фирмите, които прехвърлят собствеността, са свързани с него, но той не фигурира никъде. В крайна сметка обаче общината успява да връчи заповед на правилното лице, той обжалва, но съдът отхвърля жалбата. И в крайна сметка заповедта влиза в сила. И какво се случва? Законът казва, че собственикът е длъжен да входира проект в Министерство на културата и да я ремонтира за собствена сметка. Само че той не го прави. Законът казва, че следващата стъпка е общината да направи ремонта за собствена сметка, а след това да търси парите по съдебен ред. Но общината няма заделени средства за подобни ремонти. Сградата е изключително голяма и цената на реставрацията бе някъде около 2 милиона лева. Общината ги няма и не може да ги включи в бюджета. Кметът каза, че ще кандидатстваме за кредит, с който ще ремонтираме сградата, а след това ще съдим собственика. Само че, за да се изтегли кредит, трябва да имаме решение на Общински съвет. Но съветниците отказаха да гласуват такъв кредит. И така отново се върнахме на изходна точка. Общината не може да ремонтира сградата, но не може и да принуди собственика.

- Това е Параграф 22. Общината има ли изобщо полезен ход?

- Представете си, че във всеки един бюджет се залагат средства за ремонт на паметници на културата. Но как да обосновем колко паметници ще се ремонтират, каква ще е сумата. Вероятно най-добре е да се гласува заем и да се съди собственикът за конкретната сграда. Процедурата не е разписана в закона и не е практикувана. В нея има много условности. Това бе тема, която обсъждахме на среща с главните архитекти на други големи градове. Те също нямат готови решения как да се действа в такива касузи, когато липсва желание на собствениците.

Когато пък собствениците имат желание, но нямат пари, те търсят помощ от общината. Общината отново няма механизъм, с който да ги подпомогне. И като няма процедура как може това да се случи, къщите продължават да се рушат. Ситуацията никак не е розова.

-  Какви са плановете на настоящата администрация по отношение на съхраняването на архитектурното наследство?

- Това би трябвало да е решение на ниво министерство. Ние започнахме с колегите някакви действия. Едно звено стартира в началото на годината с определени задачи. Една от тях е да проверим колко сгради в Пловдив са с потенциал на паметници на културата, но не са декларирани като такива. За някои процедура за обявяване на паметници на културата е започната още през 1985 г.  Но тя не е доведена докрай. Имаме сгради, които са декларирани като такива, но не е извървяна цялата процедура. И ние виждаме много сгради, които имат историческа и архитектурна стойност, но не са паметници на културата. Вече имаме интерактивна карта, която все още е за вътрешно ползване, и върху нея нанесохме всички сгради, които биха могли да бъдат паметници на културата. Разделени с в три категории. Първите са такива, които нямат намеса, вторите имат обратими намеси, а третите са с намеса, която е необратима. Въз основа на тази карта ще доразвием идеята и ще продължим процедурата по декларирането им. Става въпрос за 350 сгради, които, освен в центъра, се намират в район „Северен”, в „Южен”, не обхващат само историческия център. Има и сгради, които са от социалистическия период, но това вече е цяла епоха. Списъкът е доста обширен.

- Разширявате списъка, но това по никакъв начин не спасява рушащите се сгради. 

-  Да, така е. Общината или трябва да заделя от бюджета си някакви средства, или да делегира бюджет на район „Централен” за реставрации.

-  Струва ли ви се еретична идеята за данък „културно наследство”, който да бъде плащан от жителите на града?

- Аз лично бих плащал такъв данък. В момента търсим контакти с Община Виена, защото знаем, че те имат успешна практика в тази насока. Но там има политика за опазване на паметниците на културата на държавно ниво. В големите градове част от туристическия данък отива в общината. Тук също има туристически данък, но той отива в Министерството на туризма. Истината е, че ние, пловдивчани, трябва да запазим Пловдив. Но парите от един такъв данък трябва да отиват целево за опазване на културното наследство и гражданите да са наясно как се харчат парите. Ако има един такъв фонд, би могло да се реагира при спешни разкопки, консервации.

 

Какви са реалните стъпки, които собствениците могат да направят, за да възстановят къщите - паметници на културата, кога ще започне да се прилага Наредбата за унификация на рекламните табели и как общината ще убеди пловдивчани да ходят пеш по ул. "Иван Вазов" - четете в продължението на интервюто с арх. Ахрянов. 

Арх. Димитър Ахрянов е завършил ОМГ „Акад. Кирил Попов“, а след това архитектура в УАСГ - София. Специализира „Опазване на недвижимото културно наследство“ към Екол де Шайо, Франция. Работил е като ​главен архитект на район „Южен“ в Община Пловдив, и като главен архитект на Община Карлово. Женен, с едно дете.