Розовец е селото на моето детство. Родното село на баща ми и целият му род, назад във времето. Намира се в Сърнена средна гора. Най-закътаното от ветровете място за отглеждане на гюл. Гюл се нарича маслодайната роза, донесена от Александър Македонски по нашите земи и намерила тук своя дом. Научно името ѝ е Роза Дамасцена. Вероятно донесена от Дамаск. Пренесена от Индия през Персия, Сирия и Турция, маслодайната роза намира тук всички благоприятни за виреене условия. Самото име Розовец навява аромат на рози.

Селото отстои на 50 километра от Пловдив в североизточна посока, в южното подножие на трите най-високи върха на Източна (Сърнена) Средна гора – Братан, Самодивец и Сливово градище. И трите върха влизат в неговото землище. Зад връх Братан са Павел баня, Карлово, Казанлък, Калофер. Розовец е типично планинско село. Разположено е в закътана котловина между билото на Средна гора и два рида, които се спускат от това било на юг. Старото име на Розовец е Рахманлий. Не е изяснен произходът на наименованието Рахманлий. За това съществуват две хипотези. Според едната се предполага, че селото е наречено на турски големец на име Рахман. Известен е дори турски султан с такова име. Втората хипотеза е, че наименованието идва от турската дума „рахман“, което в български превод ще рече „много милостив“. Възможно е да идва и от турската дума „рахманий“, което в български превод означава „божествен“. Тази хипотеза ми харесва много повече. 

Преди да се стигне до Розовец, се минава през град Раковски, където живее католическа общност. Следва Брезово, където е роден големият художник Златю Бояджиев и Зелениково, което е известно единствено, че там се намираше фабриката за преработка на маслодайна роза, лавандула и салвия. Видех ли високия комин от автобуса, с който пътувах, за да отида на месечна ваканция при баба ми Вида, на която съм кръстена, значи още 10 минути и съм в Розовец. 

Мегданът – център на вселената

Селото е разделено на две махали. Имаше мегдан (площад), читалище, фурна. На площада се играеха хора по празници и други селски веселби. Имаше Смесен магазин, Хоремаг, Поща и Кметство, а малко по нагоре и Църква. Всичко това поместено в центъра. Обичах да ходя през ваканцията в Розовец. Двете с баба и брат ми Стою, кръстен на дядо ми, живеехме в най-хубавата къща, в долната махала до ракиджийницата и реката. Най-хубава е и до днес, защото е цялата изрисувана с фрески от баща ми и всеки, минаващ през селото, се отбива да види тази атракция. Нерде село – нерде фрески с тронове, крал и кралица и музикантската им свита! Мен ме има също нарисувана на едната фреска, която е на верандата, до мама - царицата, да държи черна котка в скута си и между музикантите, които свирят чудни мелодии. Лошото е, че баба си отиде, а времето прояде столетното дърво на къщата, която днес е пред срутване. Но наскоро малкият ми брат Петър - художникът, се зае с реставрацията ѝ, Слава на Бога.

Селски му работи

Но, да ви разкажа малко селски дивотии, които вършехме като деца. Освен люпенето на семки пред или вътре в киното, където си спомням идването на Гойко Митич, като Винету, за момичетата нямаше много забави, освен да ида до баба Мика и да зяпам в унес как блъска масло в един висок дървен уред, от което бяло и уханно масло ми даваше, както и мътеница от останалата вода – най-вкусното и екологично чисто нещо. Заквасвахме мляко с баба ми. Брулехме сливи, които после носехме в ракиджийницата, да ни сварят ракия. Местните капацитети добавяха анасон и татко не я харесваше. Ходехме в гората над реката да събираме боровинки, къпини и шипки, а баба правеше най-жестокото шипково вино – едно газиранко такова. Докато стане на вино, го изпивах. Пращаше ме за хляб – онзи с препечената коричка и бяло брашно отгоре. Докато се върнех – половината хляб изчезваше. Ми то не се издържаше на аромата. Предполагам и всички вие сте го правили това. Всички вие, които сте имали шанса да ходите при баба и дядо на село, във времената, когато нямаше компютри и се слушаше песента на щурците вечер, и се гледаха звездите с часове. Ходех и в един голям хамбар на площада, да купувам дини. На третото отиване, се научих да разбирам коя е узряла и коя не. От пощата пускахме и получавахме телеграми. Понякога пишех и писма на майка ми. Онези на лист хартия, с химикал. Ми то нямаше друг начин за комуникация. Един ден така ми дойде телеграма и разбрах, че са ме приели в Музикалното училище и това значеше, че трябва скоро да си тръгвам, а тъкмо беше станало интересно. Баба ме беше хванала да пуша зад дувара.

Розовският Клондайк

Брат ми като беше с мен, ме включваше в скучните момчешки игри – да си играят на партизани, на стражари и апаши, а аз седях на големия камък в реката и ги наблюдавах. Като се уморяха от военни действия, захващаха до ловят жаби и да ги надуват с едни сламчици от дълга трева. Като надуеха жабата я фрасваха в камъка на който седях, тя се разпльокваше, а аз побягвах с писъци. Друга игра им беше да вадят злато от реката. Бяха в „годините на Клондайк“. Златотърсачи. Всеки взимаше по едно сито за брашно от баба си и клечаха по цял ден в малкото гьолче, което реката образуваше и пресяваха пясъка. Някой ги беше излъгал, че ще открият златни късове, но се изисква търпение. И те клечаха и брояха пясъка. Вечер уморени и разочарвани се прибираха и заспиваха с мечтите си по златните находища на село Розовец.

Ядливи кактуси

Покрай пътя на селото е осеяно с някакъв вид кактуси, които постоянно цъфтяха в жълто и фуксия. Никой не им обръщаше внимание и те така си гниеха и цъфтяха и даваха плод целогодишно. Докато не тръгнах по света и не разбрах, че това не е никакъв кактус, а един плод, многоуважаван в средиземноморските страни като Италия и Гърция и се нарича Fico di India или Индийска смокиня и ония ми ти италианци и гърци се избиват да ги ядат.

Черги и гъби

На тази река съм виждала и как перат чергите – слагат ги на камък, над който минава водата и почват да блъскат с една дървена дебела тупалка. После съхнеха на слънце. Такива ми ти селски работи.

Като дойдеха нашите, ходехме за гъби. Много гъби и охлюви след дъжд – то не бе пачи крак, то не бе сърнела и айде после с прясно масълце изпържени, и си облизваш пръстите.

Това са детските ми спомени, но да ви призная, скоро се вкарах в голям филм. Въобразих си, че съм наследствена баронеса. Именно поради произхода ми от това село Розовец.

Благодарение на един братовчед от Чипилския род на баба ми Вида, изнамерих доста документи в Интернет, че през 12 век, селото е било баронство. И да се смеете и да не ... казвам ви – истина е. Че като ми влезе този бръмбар в главата, че няма излизане. И така лека полека от дума на дума стигнах до научно доказани и признати факти от траколози и други историци, как в селото и околностите му има много артефакти и архитектурни мегалити от незнайни времена, но и доказателства за рицарите от кръстоносните походи.

Сега стигам до най-интересната част от разказа ми за Розовец и неговия квадриптих от праистолически забележителности. Започвам от това, как моето село е било истинско баронство, пък било то и само 12 години, през 13 век.

 

Баронство Велиатоа е Розовец!

Филипополското херцогство съществува от 1204 до 1260. Исторически факт, който всеки може да открие в аналите на историята или Уикипедия. Херцогство Филипопол е историческа кръстоносна държава, васална на Латинската империя, която просъществува за кратко в периода от 1204 до 1248 на територията на днешна Южна България.

По силата на договора сключен на 9 април 1229 в Перуджа между Латинската империя и бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен, последният получава във владение Филипополското херцогство и става херцог на Филипопол за периода 1229 до 1237 година. Имало е 12 баронства около Пловдив и Розовец е едно от тях. Ето така, стигнах аз до баронския си произход – с много ровене и четене.

 

Кутелът

Друга забележителна находка, с ненапълно изяснен произход и епоха е Кутелът. Татко си спомня, че го е виждал, като е ходел за дърва с магаренцето си. Кутелът е мегалитен гранитен къс, който е оформен като голяма по размер кутел (котел/чаша/ купел) и се намира на 1,5 km от Розовец, на 20 метра от черния път за връх Братан в Сърнена Средна гора.

Местното население от околните селища нарича обекта „Кутела“ и „Котело“, като дълго време се смята, че той датира от IХ век и е служил за ритуала Свето кръщение. Тази представа обаче се отхвърля от българските археолози в наши дни, защото изключително тежкият предмет е с много прецизна изработка – трудна за датиране в Средновековието.

Тракологът проф. Валерия Фол също е склонна да приеме, че съществува възможността обектът да е изработен от древните траки. Аз пък си имам моя трактовка, но ще си я пазя за мен.

 

„Правите камъни”

До село Розовец се намира и уникалният в световен мащаб мегалит "Братята", който представлява двойка балансирани успоредни каменни плочи с тегло над 60 тона всяка. Стоунхендж пасти да яде.

Наименованието „Правите камъни” е най-популярно сред местните, но мегалитът е познат още и като „Братята” и „Изправените камъни”. Проходът, образуван между двете каменни плочи, е с ширина около 1м и дължина около 4 м. По-северната каменна плоча е с височина 5 м, а по-южната е висока приблизително 4 м.

 

„Слънчева врата“

Друг подобен, но впечатляващ мегалит е „Слънчева врата“ над село Розовец. През 2019 е документиран от проф. Валерия Фол. „През отвора на вратата се вижда изравнена скала, върху която с висок релеф е оформен слънчев диск, който също е обърнат в западна посока“ разказва проф. Фол. Интересното е, че в района са отчетени и магнитни аномалии. Предполага се, че по време на равноденствията залязващото слънце огрява през отвора на вратата слънчевия диск. От източната страна на скалната група, са изсечени стъпала, водещи до два трона. Ситуацията е аналогична на тази в „Града на Мидас“ във Фригия (Малоазийска Турция) и светилището при Кокино (Република Северна Македония), твърди тракологът. Мегалитната слънчева врата със слънчев диск при Розовец е единствената досега документирана. Поетично можем да я наречем „Вратата на залеза“. Тя дава изключително много информация за култа към бога Слънце у траките, казва проф. Фол. Тя е изключителна не само заради внимателната обработка на скалите, а и заради слънчевия диск, който е проекция върху скалата на „Хелиос, ти най-почитаното божество от всички траки“, както е възкликнал Софокъл. Това е врата, която в най-чист вид представя идеята на траките за бога, който всеки ден се ражда (изгрява) и умира (залязва) и който бележи годишния цикъл, отъждествяван с цикъла на живота.

 

А иначе, Розовец си е село като село - нищо особено, но моето село. Хората са тези, които правят едно населено място да е красиво и да има история. Няма ли ги хората – няма нищо.

Текст: Вида Пиронкова