Шампионът на гюле (F55) от Паралимпийските игри в Париж Ружди Ружди и другите ни двама участници във френската столица Стела Енева и Християн Стоянов кацнаха на българска земя.

Ружди спечели втората си паралимпийска титла след Рио де Жанейро 2016, след като в Париж се наложи убедително за златния медал с 12.40 м.

Християн Стоянов остана на крачка от медалите, след като завърши четвърти на 1500 м (T46) с време от 3:52.27 минути.

Стела Енева, която се завърна на паралимпийския форум след 9 години отсъствие, също беше близо до медал и се нареди четвърта на диск (F57) с 30.59 м.

Плакат и тениски с неговия лик, български знамена, букети и много аплодисменти очакваха шампиона на летище “София”. Сред посрещачите беше и носителката на сребърно паралимпийско отличие на копие от Пекин 2008 Даниела Тодорова.

“Този медал тежи повече от другите, защото минаха много години и все по-трудно става да се спечелят медали, особено златен. Много е трудно да седиш на едно ниво толкова много години, с толкова много контузии. Щастлив съм, радвам се, че успях да стъпя на върха. Радвам се, че чух химна на България в най-важното състезание. Бях подготвен много, исках да спечеля, но ме беше страх да кажа, че отивам за медал, защото всичко се случва - съдии, фалове. Не исках да си удрям една спирачка предварително. Отидох, борех се до последно и успях.

Това трябва да се изживее. Все едно за първи път спечелих златен медал, развълнувах се. Имах подкрепа от приятели, роднини, родители. Искам да благодаря и на треньора си, защото без него нямаше да успея. Той ме научи на абсолютно всичко, каза ми, че трябва да го слушам и ще ме направи световен шампион и световен рекордьор.

Много проблеми имах. През 2019 г. на Световното бях с много голяма рана и близо 38 градуса с температура. Успях да спечеля на косъм златния медал и като се прибрах трябваше веднага да ми се направи животоспасяваща операция, защото кръвта ми е започнала да се трови.

Предстоят други състезания. Искам за продължавам, докато имам сили. Винаги има мечти за сбъдване и затова аз ги гоня и лека-полека се сбъдват. Най-важно е другите да не се отказват, да се борят и да слушат треньорите си.

Ако не бях с увреждания, сигурно нямаше да бъда спортист. Сигурно нямаше да се случи това нещо. След катастрофата в Павел Баня се видяхме с Даниела Тодорова и започнах да се занимавам. А и попаднах на добър треньор, който ме научи. Имах желание и талант”, каза Ружди при завръщането в София.