TrafficNews стартира нова рубрика - "Родени със спорта". В нея ще Ви запознаваме със спортните семейства на Пловдив.

Първи наши гости са волейболното семейство Гунчеви. Бащата Стоян Гунчев е бивш волейболист, а след това прави много сериозна кариера като треньор и един от откривателите на големи пловдивски и български волейболистки. През 2009 г. класира на четвъртото място девойките до 20 години на Световното първенство до 20 години в Мексико. Това е най-предното класиране на национален отбор във всички възрасти на Световно първенство в българския волейбол. През лятото Стоян Гунчев пое отбора на ДКС Варна, който остана много близо до медалите в НВЛ, но завърши четвърти. 

Дъщерята Кристина Гунчева е една от най-успешните пловдивски волейболистки. В България стартира кариерата си в Марица, играла е и за Казанлък Волей, Левски и ЦСКА, а след това прави и сериозна кариера в чужбина - в Полша, Швейцария, Турция, Румъния, Унгария. През това лято се завърна в родната Марица и спечели златен дубъл с тима - титлата и купата.

Стоян Гунчев и Кристина Гунчева са били заедно в Марица, когато Криси тепърва започва във волейбола, и в Казанлък Волей. 

Двамата за първи път се изправиха един срещу друг през този сезон. В общо цели пет срещи - две от редовния сезон в НВЛ, в полуфиналите в НВЛ и във финала в турнира за Купата на България. Отборът на Криси Марица успя да победи и в петте двубоя. 

Вижте какво заявиха те за волейбола в България, какво е да се изправят един срещу друг, на колко години са най-силните поколения във волейбола в интервю пред TrafficNews.

- Как стартира волейбола във вашето семейство? 

Стоян: При мен стана съвсем случайно. Аз учих в училище "Яне Сандански", моят първи треньор Любомир Шиндов минаваше покрай училищата и търсеше волейболисти. Тогава селекциите бяха много организирани и много сериозни. Аз съм първият спортист в семейството. От 12-13 годишен до днес съм във волейбола. Ние в Марица имаме най-добрия специалист по селекция - Цеца Тенева. Когато закарах Криси в залата мислех, че тя ще спортува просто за здраве. Нашето семейство не е много високо, а за да си спортист под средно ниво трудно можеш да пробиеш при жените. Мислех, че ще продължи само до старша възраст и след това ще тренира за здраве. Когато Цеца Тенева ме чу обаче, тя ми каза, че дъщеря ми ще порасне още - така и се получи. С този ръст можеш да играеш навсякъде по света. Взех да обръщам сериозно внимание. 

Кристина: При мен нещата се получиха покрай него. От много малка съм в залата, исках да съм покрай каките и да са чувствам част от отбора. Въпреки, че не бях и само им пречех и разхвърлях топките, но за сметка на това тези уникални преживявания ги помня и до ден днешен. 

- Криси, ти си играла на различни места в чужбина. Каква е разликата във волейбола между България и чужбина?

Кристина: За съжаление разликата между първенствата в България и чужбина е доста голяма - бюджетите, нивото, опита на състезателките, тренировъчният процес в отборите. В Марица нещата стоят съвсем подредено и нормално, както е в чужбина. За съжаление при другите отбори нещата не стоят по този начин и я няма тази организация. Няма как да привличаш децата при тези условия и при лошите зали, в които се играе и тренира. Това оказва сериозно влияние. Мачовете в чужбина са много по-оспорвани и от там идва самата конкуренция. За съжаление в България се искат бързи резултати без да се мисли какво имаме. Това е една от разликите от тук и чужбина. Дори там няма такъв хейт, ако национален отбор има слаба година. Дори в Сърбия и в Полша, но тук дори при четвърто място в света сме недоволни.

- Кои са най-хубавите Ви моменти във волейбола?

Кристина: Аз имам доста хубави моменти във волейбола. Тази година беше първата ми шампионска титла при жените. В чужбина съм била втора, трета, пета, но не и първа. Имам титла с Марица със старшата възраст през 2013г. Това определено ми е най-любимия спомен преди да започна кариерата си при жените. Във всяка една от годините съм имала нещо изключително хубаво. Имам много хубави моменти от чужбина. 

Стоян: Аз като състезател имам хубав спомен. Взехме всички възможни титли в една година - титлата, купата и Суперкупата, а аз станах MVP на сезона в Португалия. Имам и доста и хубави и разочароващи моменти. Аз съм в спорта цял живот. Като треньор още бях играещ треньор и водих младша възраст. Шефът на клуба ми забрани да ги изведа в тази среща, защото искаше да се съсредоточа само върху играта си за мъжкия отбор. Влезнах в залата и падахме 1:2 гейма. Само с моето присъствие и въпрос "Какво правите" всичко се промени. Само с едно обаждане момчетата се преобразиха и победиха с 3:2 гейма. Това ще го помня винаги. 

- Господин Гунчев, каква беше вашата кариера като волейболист?

Стоян: Започнах кариерата си от школата на Локомотив Пловдив и играх на много места. Бях войник в Локомотив София и там изкарах три години. Играх в Кремиковци, Добрич и изкарах шест години в чужбина. След това като треньор водих отбори в Португалия, Румъния, националните отбори за девойки, бях треньор и на женския национален отбор. Участвал съм на пет големи официални състезания като треньор. 

- През 2009г. в Мексико класирате отбора до 20 години на четвъртото място на Световното. Какво помните от Мексико? 

Стоян: Да, станахме четвърти в света. Имам и още две европейски първенства с едно трето и едно четвърто място. С жените завършихме шести на Европейското първенство. В Мексико системата на шампионата беше различна на три фази. Първата фаза беше най-трудна със САЩ, Куба и Турция. Само няколко дни преди това бихме Турция с 3:0 на Балканиада, а в първия мач на Световното паднахме от туркините с 0:3. Дори в мача за третото място с Бразилия водихме с 2:0 гейма, след това в тайбрека резултатът беше 14:9, но го загубихме. Затова и спомените за Мексико са раздвоени играхме много силно, но една точка ни лиши от медал. Определено при мен има някакво проклятие относно четвъртото място. Не мога да кажа дали го има и за волейболните ни национали.

- Какъв сезон изпращате? 

Стоян: Ние в ДКС Варна сме нов проект и изцяло нов отбор. Целият сезон вървеше отлично и накрая за една седмица изтървахме два мача и останахме извън медалите. С Казанлък Волей и ЦСКА имахме съвсем реални възможности да спечелим медали и да станем втори. 

Кристина: Изпратих успешен сезон. Най-важното беше, че успяхме да се съхраним, да се запазим и нямаше сериозни контузии. Успяхме да постигнем целите, които ни бяха поставени в България и спечелихме титлата и купата. Мисля, че се представихме достойно и в Шампионска лига предвид това, че какви отбори се изправиха срещу нас. Много ме е яд, че не успяхме да спечелим мачовете с Безие особено втория в Пловдив. Имахме нашите шансове и бяхме много близо да го направи и то пред родна публика. Хубавото във волейбола е точно това, че помниш и хубавото и лошото и това прави един букет от чувства и емоции. 

- През този сезон за първи път се изправихте един срещу друг. Имахте общо пет мача, между които и финал за Купата. Какво беше усещането?

Стоян: Имаше един момент от първия мач още във Варна. Една топка почти отива в другото игрище и Криси я пипна. Тя беше на втора линия. Аз викам втора линия и съдията отсъди точката за нас. Ококори ми се сериозно. 

Кристина: Съдията дори не разбра, че съм втора линия и нямаше и да разбере, ако той не се беше обадил. Да, ситуацията беше нормална, защото сме конкуренти, но не можех да повярвам, че баща ми ме издаде на съдията. 

- Вкъщи говорите ли за волейбол?

Стоян: Колкото по-пораства, толкова по-малко говорим за волейбол. Като малка много съвети е получавала и доста повече сме говорили. Пак и давам съвети, но вече доста по-малко. Когато имам забележка за две - три минути коментираме. 

Кристина: Във вкъщи сме единствените спортисти в семейството и това не е основна тема на разговорите ни. Ние не избягваме темата, но не е основната. 

- Каква е рецептата на изграждане на един талант? 

Стоян: Има една тенденция от 15 години за големи поколения при жените. Сега идва много силен набор 2005-2006 и се надяваме те да успеят и да следващите ни успешни волейболистки. 

- Доста често ви бъркат с другия Стоян Гунчев - бивш волейболен национал и сребърен медалист от Олимпиада и също треньор по волейбол. Разкажете ни някоя интересна случка?

Стоян: Само аз съм Чугуна. Ние сме братовчеди. Винаги са ни бъркали. След като станахме шести на Европейското за жени, тогава това не се приемеш много добре. Сега да си шести на Европейското си е постижение. Станахме шести и имаше критика и дори бяха изкарали неговата снимка вместо моята. 

Кристина: И при мен е имало бъркане. Когато си говоря с италиански специалисти много от тях познават чичо ми и си мислят, че съм неговата дъщеря. Докато португалците, бразилците и испанците познават баща ми. Толкова съм свикнала с това и просто казвам чичо и татко. 

- Господин Гунчев, Вие сте откривател на много волейболни таланти. Кои са вашите открития?

Стоян: Много момичета са, но при нас е сложно да кажеш аз съм го направил. На много съм допълнил и много отидоха на високо ниво. Смея да твърдя, че една Ради Тенева дадоха повече време, защото и бях дълги години треньор. Не може да кажеш, че ти си изградил един състезател, защото всеки дава по нещо. Работил съм с много добри момичета и съм доразвил доста. 

- Труден ли е волейболният живот в България? 

Стоян: В България е много труден. Много неща не са както трябва. Преди години нещата бяха доста по-различни. Тръгваха селекционерите да търсят таланти. Селекцията е много важна, а това вече почти го няма. Липсват много неща - организация и финанси. Много неправилно се разпределят финансите. Един сериозен клуб не може да зависи само от един бизнесмен. Вървят му нещата дава, има проблеми спира и отборът умира. Това не е само във волейбола. Във футбола командват хора, които не разбират, а ако те ръководи човек, който не разбира нищо хубаво не очаква отбора. Друг основен проблем е летният сезон, когато приключат мачовете от първенството. Марица е едно от малките изключения и винаги тук се е работило и лятото. Тук не се спира и се изграждат елементите, физиката и всичко необходимо. В състезателния период трябва да гониш само спортната форма. Няма време да се тренират елементи. През останалото време ние свършваме много рано - април месец. От април до август половината момичета отиват да работят, защото няма пари. Пет месец волейболистките не тренират и перспективни момичета се отказват. В общи линии много неща се счупиха днешно време. Треньорите вече предпочитат да работят друго заради тази несигурност. Комбинация учител - треньор или пожарникар - треньор не е добра. Трябва да има организация, разговори, подготовка за тренировка за мач. Няма как да си и треньор и да работиш нещо друго. Сега вече сме повече статистици отколкото треньори. Много перспективни млади треньори се отказват. 

Кристина: Аз бях седем години в чужбина и самият факт, че се завърнах в България това допринесе да съм по-позитивно настроена, защото бях и близо до семейство и приятели. Много по-различно е. Въпреки, че аз нямам проблем с адаптацията в чужбина. Още на третия ден свиквам все едно съм живяла там. Волейболното в Марица нещата са като в чужбина. За съжаление по-слабото ниво на първенството няма как да не ни повлияе. Ние играем мачове в България за 65-70 минути, а след това отиваш в Шампионска лига, където нивото е съвсем друго, атмосферата и състезателите са други. Докато се адаптираш там мачът вече е свършил. Много малко хора, които не са във волейбола могат да разберат това нещо.

- Криси имала си проблем с това, че баща ти е Стоян Гунчев и да е имало подмятания? 

Кристина: Да, цялото ми детство е преминало по този начин. Не е приятно, но повече ми влияеше като малка. От всички републикански, които съм участвала в едно или две не съм била награждавана при индивидуалните награди и винаги се шушукаше и говореше, че е заради баща ми. 

Стоян: Имаме един смешен случай. Ася Динова, с която сме много близки, още в първия ден в Казанлък каза на майтап, че сега и в съблекалнята не може да псува треньора си. Това е шега, но когато тя е там винаги някой трябва да се съобразява. 

- Какво ще си пожелаете?

Стоян: Аз съм много доволен от моята дъщеря и мисля, че е готова да играе на много високо ниво. 

Кристина: Да сме живи и здрави е най-важното. Преминали сме през толкова много трудности и мисля, че сме подготвени за всичко.