Баскетболистът Мартин Дурчев има огромен принос за отличното представяне на пловивския Академик Бултекс 99 в НБЛ, Балканската лига и Купата на България. Роденият на 3 ноември 1987 година във Велико Търново стана част от отбора в началото на настоящия сезон и бързо се превърна в основен играч. Кариерата му започва в родния му град, за да премине през Ергоном Ниш, Ямбол, Черноморец, испанските Планаса Навара и Арабери Витория и Балкан. 202-сантиметровият състезател е един от любимците на пловдивските фенове с всеотдайната си игра и безпощадната далечна стрелба. В специално интервю за TrafficNews.bg Дурчев говори откровено за новия си отбор, кариерата си, живота в Пловдив и семейството.

Мартине, преодоляхте ли вече емоциите от драматичното отпадане в турнира за Купата на България от Рилски спортист?

Трудно се преодоляват такива емоции. Имахме 3-4 дни почивка, паузата в шампионата също дойде навреме. Ще ни трябва малко повече да го преодолеем, но смятам, че няма чак такива драми. Големи мъже сме, ще излезем от ситуацията и ще живнем. Като разбрах, че финалът ще е във Велико Търново още повече съжалих, че не успяхме да се класираме. За мен щеше да е голяма награда да играя този мач в родния ми град.

Как и защо реши да продължиш кариерата си в Академик Бултекс 99?

Стана случайно. Миналия сезон бях в Испания и довърших годината в Балкан. Чисто лични причини ме подбудиха да избера Пловдив, тъй като съпругата ми е тук. Миналото лято чакахме първото си дете и трябваше да се устроим, което също наклони везните към Пловдив. Седнахме да говорим и се оказа, че сме близки като идеи и виждания със старши треньора Асен Николов. Смятам, че нещата се получиха много добре и за двете страни.

Имаше ли проблеми с аклиматизацията и сработването с тима?

Често казано - никакви. Треньорите, ръководството и момчетата ме приеха много добре и нещата се получиха съвсем естествено - от само себе си. Вече имам и доста опит и тази роля не ми е непривична - дори я обичам. Когато има подкрепа на съотборници и треньори, няма проблеми.

Старши треньорът Асен Николов на моменти е експресивен и емоционален по време на мачовете. И в тренировките ли е така?

В мачовете е повече, но всичко е с мярка. Дори ако е сметнал, че е прекалил, е достатъчно голям мъжкар да каже: Момчета, извинявайте, прекалил съм. Както и ние същото го правим. Има синхрон между нас. Един треньор трябва да е добър тактик, но и добър психолог и да усеща кога трябва да скръцне със зъби или да е по-мек. Смятам, че Асен се справя отлично в това отношение. Той е треньорът, а ние сме длъжни да слушаме и да изпълняваме. Като цяло - рядко се среща такава атмосфера и такава химия в един отбор. Както и такова желание за работа - момчетата винаги идват по-рано в залата, за да работят и усъвършенстват отделни елементи. Това е в основата на успехите ни.

Би ли останал тук за още един сезон?

Няма какво да се лъжем - тук се чувствам излючително добре. Мисля, че е въпрос само на разговори да се разберем. Виждам се в Пловдив. Ако клубът има желание - бързо ще стигнем до съгласие, имаме коректни отношения. Не виждам причина да не остана, още повече че семейството ми е тук, а за мен това е приоритет.

И този сезон отборът върви много добре, според теб кои са основните предпоставки?

Наистина се справяме добре с оглед на малкия ни бюджет на фона на други отбори. Залата оживява все повече и повече - усещаме раздвижваме и вълнение в баскетболната общественост. Има настроение, а за мен това е смисъла на спорта и нещо, което е по-важно от класирането. Харесва ми как се надгражда в Пловдив. Тук е мястото да кажа, че ръководството и спортният директор Тина Димитрова вършат огромна работа, с различни социални инициативи, които рядко се срещат в нашата действителност. Смятам, че това е пътят, по който трябва да се развива един клуб.

Как започна с баскетбола? Сигурно от малък си вървял висок?

Всъщност до 8-ми клас бях най-ниския в отбора на Етър Велико Търново - малко над 160 см. Майка ми и баща ми са високи хора и се чудеха защо не раста. В гимназията наддавах с по 11 см на година. Участвах на международен камп в Правец и един гръцки треньор ме заключи в неговата стая и ме попита дали искам да ставам баскетболист. А на този камп бях отишъл с томовете на Христо Ботев и Иван Вазов да се готвя да кандидатствам право. Тогава осъзнах, че мога професионално да играя баскетбол. Вече бях около 196
см - в 11-ти клас. Този треньор се обади на президента на гръцкия гранд Арис, за да ме препоръча. Нещата се случиха вихрено. Представете си какво значи за едно 17-годишно момче да го поканят в Арис на лятна подготовка. Исках обаче да завърша училище и да отида в отбора на следващата година. Те се съгласиха. Вече си бях стегнал багажа, договорът беше оформен, всичко бе перфектно, но тогава ми се обади президентът и ми каза, че Арис влиза в Евролигата и програмата за млади таланти отпада, защото
трябва да правят солидна селекция. Така нещата пропаднаха, но вече бях решил, че ще поема по пътя на баскетбола.

Кой е най-ценния ти период или трофей в кариерата ти до момента?

От всеки период съм извлякъл нещо положително, дори да е бил неприятен за мен. Винаги съм търсил места, на които да мога да покажа потенциала си. Няма да забравя мача с Левски в зала Триадица, когато трябваше да стартирам ударно в Ямбол, след като Димитър Хорозов получи тежка контузия, а Димитър Ангелов замина за Киев. Вкарах 7 тройки, нещата се задействаха, започнах да играя повече. След това постепенно минутите ми намаляха и отидох в Черноморец, където получих гаранции, че ще бъда водещ
играч. До януари бях топреализатор на шампионата заедно с Алън Харпър от Левски и името ми започва да се чува все по-често. След неуспешен трансфер в Литва се прибрах в Ямбол, където изкарах може би трите си най-пълноценни години. Натрупах много опит, спечелихме две трети места. После отидох в Испания. Там не съм доволен като престой и игра, но пък научих много за себе си. Сега съм удовлетворен от постигнатото и положението, в което съм в момента.

Много по-високо ли е нивото в Испания?

Във втора дивизия, в която играх, не бих казал. Преди години тази лига бе третото по сила първенство в Европа, но сега вече не е така. Има отбори, които в България няма да са сред водещите. Иначе в първа лига нещата са съвсем различни. Няма какво да се самозалъгваме, че сме на светлинни години. Не е така. За мен разликата не е чак толкова голяма с повечето европейски държави. Изключвам водещите отбори, които играят в Евролигата. Там и бюджетите са на съвсем друго ниво и не можем да ги догоним. Парите са от огромно значение.

Откога е това влечение към далечната стрелба?

Още от малък. Затова стрелбата ми е с малко по-различна постановка. Когато бях по-малък нямах сила да стрелям отдалеч и това бе единственият начин да закарам топката до коша. С времето опитах да си коригирам стрелбата според стандартите, но пък тройката започна да не влиза. Решихме да намерим някакъв среден вариант - по-добре да вкарвам, отколкото да стрелям красиво. Точната стрелба не е само до талант - трябва и много труд и тренировки.

Кое цениш повече - тройка или забивка?

Тук ще ви изненадам - най-много обичам да подам завършващ пас, да направя красива асистенция. Висок съм 2 метра, но при мен асистенциите винаги са били повече от борбите под коша. Не съм много по забивките.

От какво зависи дали ще ти тръгне стрелбата?

Има много психология, но основното е самочувствието, че зад теб има натрупани хиляди стрелби. Идва момент, в който няма как да не тръгне. Много е важна и ролята на треньора и съотборниците - да продължат да ти вярват и да те окуражават. Именно така е в Академик Бултекс 99. Ако не ми тръгне, не ми казват да спра да опитвам, а ми се карат защо съм спрял. Това дава криле и самочувствие. Пък и дори една да влезе - важното е да е в точния момент. Всичко е тренировки - няма друга рецепта.

Кажи нещо повече за съпругата ти?

Казва се Цвета и се занимава с инвестиции. Няма нищо общо със спорта и особено с баскетбола, затова понякога се налага да отговарям на доста интересни и нелепи въпроси за правилата на играта и случващото се на игрището. Нямам проблем с това - дори е по-добре за мен. Имам прекрасен човек до себе си. Благословен съм със семейството си, пожелавам на всеки да се радва на такова. По-щастлив не мога да бъда.

Синът ти Давид се роди преди три месеца. Как те промени той?

Стана ми още по-лесно, чисто психологически. Особено като се прибера в тежък момент, когато двамата ме посрещнат - всичко остава на заден план. Тогава разбираш колко маловажни са проблемите. В началото имах страдах от недоспиването, но сега и това отмина и се чувствам на гребена на щастието. Ще държа Давид да спортува, не обезателно баскетбол.

Харесва ли ти Пловдив? Имате и си любими местенца?

Страшно ми хресва, тук има много история - като в родния ми Велико Търново. Най-много обичаме да ходим в Капана. Нямаме търпение да се постопли да заведем и малкия.

Имаш ли други увлечения освен баскетбола?

Чета много - най-различни автори и литература. Това ме обогатява. Нямам хобита като лов и риболов, например. Съпругата ми обича да кара ски, но аз не бива да го правя - не е професионално. Също така обичаме да пътуваме, да посещаваме хубави ресторанти.

С какво Цвета те глези в кухнята?

Имаме малки разминавания като хранителни навици. Тя клони повече към месото, аз го избягвам, тъй като искам да се храня по-здравословно. Не само заради кариерата ми в баскетбола, но и от чисто житейска гледна точка. В момента обаче аз съм по-активен в кухнята, тъй като Цвета се занимава повече с детето. В Испания се научих да си готвя - неволята учи.