Доцент Сандю Бешев е библиографът на българския алпинизъм и хималаизма. Бившият пловдивски алпинист наскоро издаде 20-тата си книга „България на крачка от Хималайската корона“, а сега прави преглед на едно от последните големи постижения на родните алпинисти в Хималаите – двойното българско изкачване на третия по височина връх Кангчендзьонга /8586 метра/ - на адвокат Стефан Стефанов и алпиниста веган – Атанас Скатов. Ето подробностите за самите изкачвания и за върха през компетентния поглед и от първа ръка на доц. Сандю Бешев:

Рано сутринта на 15 май, в 04.43 часа местно време, от 8586 м дойде очакваното съобщение. Заедно с още 22-ма алпинисти, от които 20 чуждестранни и 2-ма шерпи, Атанас Скатов е изкачил третия по височина връх на планетата – Кангчендзьонга. Глътка въздух поемаме и ние, които очакваме точно такова съобщение. 

Аз и Рени /съпругата на Стефан Стефанов/ обаче оставаме в очакване на ново позвъняване. Знаем, че в същото време по склоновете на върха крачи още един българин и това е Стефан /на горната снимка/, последният 14-ти българин, изкачил на 20 май миналата година Еверест. Не чаках дълго. В 10.05 часа телефонът ми някак странно позвъня. „Г-н Бешев, вече съм почти в лагер 3”. Познах го веднага – беше Стефан.  Много изморен, развълнуван и щастлив той продължи. „Днес, 15 май, бях първият човек, изкачил се тази година на Кангчендзьонга. Бяхме заедно с моя шерп Цепал, с мексиканката Виридиана Алварис и чилиецът Ернан Леал. Ние четиримата проправяхме пътя нагоре. На три метра под връхната точка последователно стъпихме в следния порядък – аз, Цепал, мексиканката и чилиецът. На слизане засрещнах голямата група, в която беше и Атанас Скатов. Те се качиха на върха около 5 часа след нас. Първоначалната информация за 04.43 е погрешна”.

А ето и подробностите, довели до тъй желаните две съобщения.     

Атанас Скатов тръгва за Непал на 1 април. В столицата Катманду се задържа само 3-4 дни, за да уреди и последните формалности за участието си в започващата експедиция. След това започва дългият и уморителен трек до базовия лагер, който се слави като най-труден до всичките базови лагери на 14-те осемхилядника. На 17 април е достигната кота 5500 метра, където е разположен самият базов лагер.

Още с пристигането си Наско се разболява. Болка в мускулите, кашлица и хрема, което налага обилно ползване на различни хапчета, в това число и антибиотици. Слава богу, всичко си идва на мястото, което му позволява да започне изграждането на междинните лагери – първи на 6200 м, втори на 6400 м, трети на 7100 м и последен, щурмови, на 7450 м. Времето е променливо, но не пречи за нормалната аклиматизация и изграждането на междинните лагери.

Атаката на върха започва на 10 май и на 11-ти май на лагер II, готови за последен щурм очакват общо 30 алпинисти. Самата атака Скатов започва на 14 май в 18 часа и след 15-часов труден и изморителен преход около 7 часа на 15 май 23-ма души, в това число и Скатов достигат върха. Започнал изкачването без кислороден апарат, на място Наско преценява, че върхът е много труден и това налага частично да прибегне към живителната сила на допълнителния кислород. На чилиеца Родриго и на двамата индийски алпинисти обаче и това не помага. Изпаднали  в крайно изтощение, на слизане силите им не достигат, за да довършат слизането си до базовия лагер...

Скатов обаче още същия ден достига базовия лагер. Най-трудната му експедиция, както самият той споделя, е завършила успешно. Изкачил е седмия си осемхилядник. Остават му още толкова, за да се окичи и с Хималайската корона, както преди две години направи и с короната на Седемте континентални първенци.

Наско, първенецът на „Випуск 2001” на Аграрния университет в Пловдив, не се нуждае от повече представяне тъй като от 7-8 години името му не слиза от страниците на множеството книжни издания, телевизионни екрани и радио предавания в страната.

Стефан Стефанов тръгва за Хималаите тихо и без много шум ден по-късно от Наско. В базовия лагер  двамата ни алпинисти почти не контактуват. Те са в различни експедиции. Различни са и целите им. Стефан все още не е решил да гони Хималайската корона. Катери за удоволствие. В едно от интервютата след изкачването си на Еверест миналата година пред мен той заяви: „Не съм бил алпинист. Не се считам за такъв и сега.  И занапред няма да бъда алпинист, но ще катеря големите върхове докато това ми доставя удоволствие”.    

Последният 14-ти българин, изкачил Еверест е роден на 22 август 1968 г. в с. Окорш, Силистренска област. Средното си образовние завършва в гр. Силистра, след което продължава учението си в София. Последователно преминава през Висшия институт на МВР, където специализира „Право”, с квалификация юрист. Това обаче не го задоволява и той продължава обучението си в СУ „Св. Климент Охридски” в юридическия факултет, където учи „Право на Европейския съюз”. И това му се струва малко и продължава да учи в УНСС специалност „Финанси” и „Застрахователен мениджмънт”.

От 1992 г. работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия. Наред с обучението си активно се занимава и със спорт. Любимата му дисциплина е джудо, в периода 1977-1987 г. е бил републикански шампион и многократен медалист.

Роден и израснал в равнинна Добруджа, Стефан късно открива планината – едва през 1988 година, а към големите върхове поглежда само преди година и то не къде да е, а към най-високия връх на планетата – Еверест. Съхранил отличната си физическа подготовка от джудото и прибавил някои специфични умения от алпинизма, записва успех, за какъвто мнозина алпинисти желаят от дълги години.

Всичко това помага на Стефан да се справя много успешно и с големите трудности, пред които го поставят хималайските върхове. Тренира редовно, отнася се много сериозно с подбора на екипировката си, прочел е много неща, както за големите върхове, така и за хората, които ги изкачват. „Имам мечти, които превръщам в конкретни цели. Приемам, че имам работа за вършене и съм готов да платя цената, като усилия, лишения, неудобство и дискомфорт” - ми бе казал преди година.

Така подходи Стефан и към свещения за местните жители връх, носещ много трудното за изписване, за изговаряне, а да не говорим и за изкачване Кангчендзьонга.  Точно поради това спокойно изчаквах съобщение и за неговото успешно изкачване на върха. И то, както отбелязах в началото, дойде не от други източници, а от самия него – от лагер 3 III /7100 м/.

ВЪРХЪТ

Връх Кангчендзьонга е един от петте върха в света, който за известно време държи световната корона на най-висок връх на планетата. Това става, след като  природо-научната експедиция на видния английски ботаник Джоузеф Далтън Хукър (1817 – 1911 г.) най-близкият приятел и съмишленик на Чарлз Дарвин, наред с пряката си работа да изследва растителните видове, провежда и много успешни измервания на височините на някои от най-високите върхове в района на Кангчендзьонга. Тогава Хукър прави и опит за изкачване на върха, достигайки само до 6890 м. Това дава основание на индийската топографска служба да обърне по-сериозно внимание и на Кангчендзьонга. Намирайки се доста навътре в гънките на планината върхът е изглеждал много по-нисък от намиращия се по-близко до населените места от колкото връх Жану – 7710 м. И сензацията идва – измерената височина на „скрития връх" е 8579 м, а  годината е 1848-ма. Открит е новият световен първенец и той е с 407 метра по-висок от действащия в момента лидер Дхаулагири – 8172 м. Впоследствие, благодарение на новите и по-усъвършенствани уреди височините на двата върха са коригирани, съответно на 8586 м за Кангчендзьонга и на 8167 м, за Дхаулагири  като тези височини се запазват и до днес. Но, идва 1852 г. и с нея нова изненада – открит е Еверест-8848 м...

Развенчаният световен първенец се намира на границата между Непал и миниатюрното княжество Сиким. По ирония на съдбата всевишният е събрал на едно място най-малкото княжество и най-големия планински масив в света. Територията на Сиким е само 7110 кв. км с население около 180 000 жители. И обратно, ръбът на планинския масив Кангчендзьонга е дълъг 12.5 км от запад на изток, широк е 7 км от север на юг, като близо 6 км от билото се издигат над 8000 м. Целият западен склон е на територията на Непал, а югоизточният на територията на Сиким. Масивът е съставен от 5 върха, 4 от които над 8000 м. От запад на изток те са: Кангбачен – 7902 м, Ялунг Канг – 8433 м, Главен – 8586 м, Среден – 8496 м и Южен – 8490 м. И още нещо – в подножието на планинския масив лежат  5 от най-големите ледника в Хималаите и света: Зему – 27 км, Ялунг – 21 км, Кангчендзьонга – 18 км, Рамнитханг – 15 км и Талунг – 12 км. А като прибавим към това и факта, че върхът е с най-голяма относителна височина - от долината на река Тиста до най-високата точка на Главния връх са около 8000 м., става ясно какви са мащабите.

Тъй като през 1971 г. княжество Сиким се присъединява към Индия, то споменатите по-горе граници се отнасят към минало време. А тъй като върхът вече е изцяло на територията на Индия той автоматично става и най-висок връх на Индия, сваляйки от престола вр. Нанда Деви – 7816 м.

За името на върха „Петте съкровища на големия сняг” според най-големия познавач на Хималаите проф. Гюнтер Диренфурт са изписани стотици страници. Едни от специалистите търсят името му в петте ледника, които обграждат масива, други в петте върха, които се извисяват във висините, а трети - в местното название, произлизащо от думите „канг" – сняг, „чен" – голям, „нга" – пет и „дзъо" – съкровище.

                Връх Кангчендзьонга е познат на българските алпинисти още от 1994 година, когато Йорданка Димитрова и Борислав Димитров правят неуспешен опит за неговото изкачване. За Йорданка този опит завършва и трагично, защото на 24 октомври в границите на около 8300 м тя се подхлъзва и остава вечна пленница на този свещен връх за местните жители.

Първото българско изкачване на върха е осъществено от Боян Петров и това става на 22 май 2014 година.

Атанас Скатов