Пловдивчанката Камена Георгиева е една от първите футболни съдийки в България. Дъщеря е на покойния ни рефер Веселин Миланов. Започва да съдийства още през 1992 г. като първокурсничка в НСА. От 1999 г.  е международен асистент рефер. Тогава жените съдийки в България се броят на пръстите на едната ръка, в момента са над 50.  В продължение на три години е и главен международен съдия. Била е съдийка на полуфинала на европейското за жени през 2001 г. между Дания и Швеция, както и на световното за девойки до 20 години в Канада през 2002 г., където има ръководен четвъртфинал. През 2005 г. е асистент рефер и на полуфинал от Шампионската лига за жени. За 26 години в съдийството има мачове от всички нива на родния ни мъжки футбол без елитната лига. В момента продължава да ръководи мачове от пловдивска област и във В група. В специално интервю за TrafficNews.bg Камена раказва за кариерата си, ползите и неволите от това една жена да раздава правоъсдие в този мъжки спорт, подложени ли са реферките на по-специално внимание от страна на футболисти, треньори и шефове. Пловдивчанката не подминава и нашумелия скандален случай в Монтана, в който съдийката Теодора Тодорова обвини шефа на местния Зонален съвет в сексуален тормоз.

- Камена, кой те запали по футбола и как реши да се пробваш в този мъжки спорт като съдия?

В семейството ми сме три сестри, аз съм най-голямата. Бях момчето вкъщи. Играех футбол в Локомотив, Спартак, бях и в женския тим на НСА, играла съм и в Бургас, като същевременно съдийствах. Баща ми ме запали – ходила съм на много негови мачове, гледала съм го. Съжалявам, че не можа да види международния ми дебют – почина две седмици преди първия ми мач – европейска квалификация за жени Белгия – Австрия през 1999 г.

- Сигурно в началото ти е било трудно?

Съдийството не е конкурс за красота, нито е парад за фотомодели. Момичетата не ги подбират по външния им вид. Излизаш на терена и си вътре в играта. Трябва да се абстрахираш напълно от всичко, защото особено в селските мачове играта загрубява. Трябва желязна психика. Ако си малко по-лабилен – няма как да стане. Разбира се, че в началото ми беше много трудно – гледали са ме с недоверие, апострофирали са ме, но с натрупания опит и авторитет през годините става по-лесно – отношението към мен се променяше, респектът ставаше все по-голям. Трудно се издържа на нецензурните подвиквания от публиката, особено на мачовете от по-долните групи. Но това е школата, през която трябва да се премине – там се калява психиката. Сега чувам подвиквания от рода на: „Ето я тази лошата идва“ или пък: „тази ме изгони миналия път“. По време на мач футболистите те пробват, опипват почвата. И като им покажеш, че не се поддаваш – спират.

- Колко съдийки има в пловдивската колегия и какво е отношението към вас?

В момента са 6-7 момичета и мога да кажа, че отношението към нас е много колегиално. Шефовете на местната управа ни съдействат, помагат ни винаги, много са отзивчиви.

- Какъв е коментарът ти за скандалния случай в Монтана?

За мен това е изолиран случай. Случаят се разследва и си има органи, които трябва да се произнесат, но не бива тези неща да се смесват. Не мога да приема подобни прийоми от страна на човек, от който зависиш професионално. Не познавам момичето и въпросният шеф на Зоналния съвет в Монтана.

- Чувала ли си за други подобни случаи в съдийството?

Имало е много подвиквания, намеци и коментари. Не само в женското съдийството е така – среща се и в други сфери – нормално е, когато жени и мъже работят заедно.  Но за подобни желания, изказани едно към едно с цел – да ти бъде осигурено професионално развитие – нито съм била обект на такива, нито съм чувала оплаквания от мои колежки. Всеки си слага границата, всеки си носи глава на раменете и знае докъде да спре. Пак повтарям, че в нашата колегия доверието е огромно и отношенията са коректни. Смело мога да заявя, че това, което се е случило в Монтана не е масова практика. Вероятно момичето не е изтърпяло в един момент, тъй като – доколкото разбрах, дълго време е било подлагано на този тормоз. Дори бих я поканила да види как стоят нещата в нашата колегия в Пловдив. Тук ще си ръководи мачове без проблеми – ако тренира и си покрива нормативите. Няма и помен от каквато и да била дискриминация.

- Как са нещата в чужбина?

И там нещата в това отношение са железни – нормите в УЕФА и ФИФА са строго регламентирани и дума не може да става за подобни своеволия. Иначе си има субективен фактор. Съдийските наблюдатели жени например са по-взискателни към реферките, отколкото мъжете. На терена няма близки и познати. Всичко се гледа под лупа – как си облечен, какво ядеш, как се държиш. Ако искаш да си съдия – трябва да си в интерес на играта и да създаваш условия на двата отбора да играят.

- Ставала ли си жертва на физическа агресия от страна на играчи или публика по време на мач?

Никога не съм биля удряна, иначе е имало инциденти, прекратени мачове. Знаете – особено на селските мачове хората отиват да си изкарат енергията и на моменти прекрачват границата на нормалното поведение.

- А била ли си обект на едни други предложения на футболни шефове да удариш едно рамо на единия отбор на терена срещу някаква материална облага?

Не, пък и в аматьорския футбол подобни предложения няма как да бъдат подплатени /смее се/. Клубовете са бедни, имало е случаи детските тимове да не могат да съберат еднакви екипи. Но въпросът е децата да играят, да имаме отбори. На по-високо ниво също не съм била свидетел на подобни постъпки – все пак това са много трудно доказуеми неща. Всеки говори за черно тото, за манипулации, но си има органи, които да разследват подобни провинения. Другото е само приказки.

- От кой отбор си?

В България нямам предпочитания. Покрай футбола съм изградила много приятелства – изцяло футболни. Едва ли другаде могат да се създадат подобни отношения. Все пак става дума за спорт, в който хората са коректни и точни. Във всички отбори имам приятели и познати, но не симпатизирам на никого. От чужбина харесвам Ювентус, Манчестър Юн, Ливърпул. Гледам мачове по-скоро като фен, а не като съдия.

- Много се говори за въвеждането на видеотехнологии в съдийството. Какво е твоето мнение?

Според мен те ще променят играта, ще се загуби динамиката. Все пак футболът е само една игра и хората не трябва да се вживяват толкова. Мачът е 90 минути. На терена можем да си кажем по-остри думи, след  срещата идват и ми се извиняват. Това също не го приемам и понякога съм подминавала тези извинения. Всеки, който държи на себе си би ме разбрал. Лошото е, че всеки започна да разбира от съдийството и то се превърна в номер 1 за сметка на самата игра. Има си хора и органи, които оценяват съдийството.