Отиде си легендата, иконата, емблемата, душата, сърцето и историята на Ботев. Вдъхновителят, човекът, чието име се превърна в свещено за няколко поколения ботевисти. Чико до последно живееше и дишаше с футбола. Мечтаеше да види любимия си Ботев на Колежа. Не искам да умра без да видя стадиона, каза разтърсващо той преди малко повече от година на протеста на феновете, които настояваха за по-бързо разрешаване на проблемите и подновяване на строителството на стадиона. За съжаление – не дочака мечтата си. Не дочака и книгата с мемоарите си, която искаше да издаде. А Чико винаги е разказвал увлекателно и интересно. Всичко, свързано с футбола го помнеше с най-малките детайли. Имаше слонска памет. Не отказваше коментари за футбол, не пропускаше мачове, редовно го виждахме и по други спортни състезания в Пловдив, а шахът бе другата му голяма страст. Носеше си своя величествен ореол и в същото време си остана безкрайно земен. За огромно съжаление не дочака и едно от най-паметните футболни събития на Пловдив – финалът за Купата на България между Ботев и Локо – да не забравяме, че е бил треньор и на черно-белите.
Чико оставя ярка следа не само в пловдивския, но и в българския футбол като един от най-великите футболисти и треньори на страната ни. Той бе душата на онзи шампионски отбор от 60-те години, който спечели титлата през 1967 година и за втори път след Спартак Пд през 1963-та наруши хегемонията на софиянци в родния футболен шампионат. След това като треньор се превърна в архитектът и художникът на неподражаемия техничен и романтичен стил на канарчетата от началото на 80-те години, който очароваше и пленяваше футболните естети не само в Пловдив. Ще остане в историята и като човекът, който жадуваше да реабилитира треньорската професия. В зората на демокрацията Чико поема един полужив отбор на Левски и успява да го съживи с невероятна серия от 8 победи и 2 равенства. След което през паузата на шампионата настоява за 2 милиона лева заплата /тогава 80 000 долара/ за 3 години и половина от клубния президент Томас Лафчис. Последният отказва, въпреки че играчите получават по 500 000 хиляди на сезон. Така не успява революционният опит на Чико да прокара по-добри условия за треньорите в България и да направи професията още по-уважавана и ценена.
Динко Дерменджиев започва да играе футбол в Марица, но е привлечен в отбора на Ботев през 1959 година като трети вратар (единственото му излизане като вратар е през второто полувреме на среща на Ботев във Варна през същия сезон). Треньор на Ботев по това време е Георги Генов, които вижда в него талант на краен нападател и Динко Дерменджиев само за осем месеца се налага като титуляр в отбора на Ботев, в който играе 19 сезона.
Чико е изиграл 447 срещи, в които е отбелязал 194 гола за Ботев в "А" група. Печели шампионската титла през 1967 година, Купата на Съветската армия за 1962 година, сребърен медал (1963 година) и бронзов медал (1961 година) от шампионатите на "А" РФГ, както и Балканската клубна купа за 1972 година. Взема участие в около 70 официални и приятелски международни срещи (20 гола), в около 150 контролни срещи (120 гола) и 60 срещи (с 22 гола) за КСА. Обявяван е за футболист №1 на Пловдив за 1966, 1967 и 1976 година.
Участва в "А" националния отбор на финалите на три световни първенства - Чили (1962 година), Англия (1966 година) и Мексико (1970 година), като на последното отбелязва първия гол на шампионата и получава специална награда. За националния отбор играе в 58 официални срещи, в които отбелязва 19 гола. Динко Дерменджиев прекратява активната си състезателна дейност през 1978 година и се отдава на треньорската професия. Като старши-треньор на Ботев печели Купата на Съветската армия през 1981 година, бронзовите медали от първенствата на "А" РФГ за 1981 и 1983 година и е финалист за Купата на България през 1984 и 1991 година.
МИР НА ПРАХА МУ!
Да си спомним какво каза Чико в едно от последните си интервюта. То бе по повод кончината през януари 2019 година на друга емблематична фигура в българския футбол - Иван Вуцов. Вижте спомените на Чико за Иван Вуцов в прикаченото видео: