Страната отново е в политическа криза. По всичко личи, че въртележката с връчването на мандатите, служебните кабинети и изборите ще се завърти за пореден път, а намирането на нова формула за правителство ще бъде трудно, пише Петър Ганев от Института за пазарна икономика (ИПИ). Всичко това на фона на сериозна ревизия в очакванията за икономически растеж, рекордно висока инфлация за последните 20 години, спорове за здравето на държавните финанси и нивото на публичния дълг, както и внесена в парламента актуализация на бюджета с неясна съдба. В тази ситуация, докато политическите играчи ескалират напрежението, е хубаво да погледнем спокойно към по-дългия разказ за българската икономика. 

През последните две десетилетия преминахме през поне три икономически кризи и пет служебни кабинета. Дълбоките рецесии бяха през 2009 г. и 2020 г., породени от външни шокове – първият път от глобална финансова криза, а вторият път от пандемия. В периода 2012-2014 г. пък имахме много нисък растеж, като през 2013 г. дори отчетохме спад на брутния вътрешен продукт (БВП). Два от тези три икономически отрязъка от историята на страната се преплитат и/или биват следвани от периоди на политическа нестабилност и управление на служебни правителства. Тази обвързаност на икономическото развитие на страната и политическите кризи е хубаво да се изследва по-внимателно.

Две десетилетия на догонване и ролята на политическите кризи

През последните 20-ина години брутният вътрешен продукт на човек от населението по паритет на покупателна способност в България постепенно изминава пътя от под 30% до 55% от средните нива за Европейския съюз. Въпреки всички кризи и предизвикателства първите две десетилетия на 21-ви век са години на растеж и постепенно скъсяване на разликата със средноевропейския стандарт на живот. Двете десетилетия заслужат отделен поглед.

 

Първите 10 години: през 1999 и 2000 г. БВП на човек в България е на нива от под 30% от средното за ЕС, като това реално е базата, от която тръгват годините на растеж. За период от 10 години – до 2010 г., икономиката на страната отбелязва сериозен ръст и БВП на човек достига до нива от 45% от средното за ЕС. Във всяка една от тези години, въпреки рецесията от 2009 г., България е догонвала средноевропейските нива, тоест скъсявала е разликата – най-често с по 1 процентен пункт на година, но в някои случаи и по-бързо.

Вторите 10 години: в периода от 2010 до 2020 г. БВП на човек в България достига от 45 до 55% от средните нива за ЕС. Тук отново имам устойчиво догонване, макар и с по-нисък темп, като вече има и две години, в които не скъсяваме разликата – това са 2013 г., когато икономиката на страната отчита малък спад и 2021 г., когато растежът в България е по-нисък от средния за ЕС.

Няма как да не направи впечатление, че двата периода, в които не догонваме Европа в последните 20 г., са периодите на политически кризи и служебни кабинети. Първият е 2013 г., когато дойде първият служебен кабинет в новото хилядолетие, последва правителството на Орешарски и дълга политическа нестабилност. През 2014 г. се стигна до затварянето на КТБ, нов служебен кабинет и чак към края на годината се намери по-стабилно политическо решение.

Вторият е 2021 г., когато преминахме през два поредни служебни кабинета и, общо взето, цяла година гласувахме, докато се намери някаква формула за управление. Всичко това забави множество политики, в т.ч. не направихме никакви инвестиции и реформи по Плана за възстановяване и устойчивост, и в крайна сметка политическите неразбории доведоха до по-нисък икономически растеж. Общата картина обаче красноречива – за период от 20 години има два случая, когато не догонваме Европа, като и в двата сме в политическа бъркотия и завъртаме колелото на служебните кабинети.

Държавният дълг във времена на политически кризи

Във времена на политическа нестабилност винаги изниква и въпросът за държавния дълг. Тук отново си заслужава да видим голямата картина. Първото десетилетие от разглеждания период държавният дълг се свива чувствително от над 70% от БВП през 2000 г. до около 15% през 2010 г. Интересно, че тук ефектът на рецесията от 2009 г. не е толкова драматичен – има леко покачване на дълга, но в рамките на 2-3 проценти пункта. Второто десетилетие е различно, като дългът нараства от въпросните 15% през 2010 г. до 25% през 2020 г. Скокът всъщност е през 2014 г., когато растежът е нисък, бяхме в политическа криза и служебни правителства, фалира КТБ – четвъртата най-голяма банка тогава. След известен спад на държавния дълг в годините на растеж, пандемията донесе ново покачване през 2020 г.

 

Няма как да не направи впечатление, че ефектът на ниския растеж и политическата нестабилност през 2013-2014 г. върху дълга е по-голям от ефекта на кризата от 2009 г. и пандемията от 2020 г. С други думи, успяваме да реагираме по-добре на външни шокове, докато вътрешните проблеми и политическата нестабилност могат да нанесат по-голяма щета на финансовата стабилност. Затова и предстоящият дебат за актуализацията на бюджета ще бъде важен, тъй като натрупването на множество идеи за компенсации може да покачи дефицита, а от там и държавния дълг.

През последните дни вече наблюдаваме изостряне на бюджетните дискусии по отношение на държавния дълг. Традиционно всички обвиняват другите в задлъжняването на държавата, като постоянно се прескача между измерване на дълга като процент от БВП и като номинал. Икономистите обичайно разглеждат дълга като процент от БВП, както показваме на горната графика. По-долу са данните и в номинален размер (данните са в млн. евро), където картината е различна. Докато в периода 2000-2010 г. имаме спад на държавния дълг и в номинално изражение, то през второто десетилетие на 21-ви век държавният дълг нарастват чувствително в номинал.

 

Номиналният ръст на държавния дълг се наблюдава в четири периода – 1) кризата след рецесията от 2009 г.; 2) политическата нестабилност и фалита на КТБ от 2014 г.; 3) пандемията от 2020 г. и 4) политическата нестабилност от 2021 г. Това са и периодите с по-голям бюджетен дефицит, което неизбежно води и до ръст на държавния дълг. Подобно на икономическото догонване, тук също се вижда, че политическата нестабилност води до по-високи нива на дълга.

Всичко казано дотук показва поне две неща. Първото е, че две поредни десетилетия сме в дълги периоди на икономически растеж и постепенно догонване на средноевропейския стандарт на живот, като в средносрочен план предизвикателството е как и третото десетилетие да е такова на изпреварващ растеж и догонване. Второто е, че политическата нестабилност и въртележката на служебните кабинети е много вероятно да повлияят негативно както на растежа, така и на държавните финанси, което хвърля огромна отговорност върху партиите да бъдат умерени в бюджетните дебати покрай актуализацията на бюджета, както и да успеят да намерят сравнително бързо стабилно политическо решение.