Веселина Ботева е директор на дирекция „Социална политика“ към Община Пловдив. Тя активно участва в процеса на деинституционализация, започнал през 2012 г., и има личен принос за развитието на социалните услуги в общината чрез сътрудничество с държавни институции и неправителствени организации.

През изминалата седмица Ботева взе участие в национален форум на експертите по социална политика, организиран от Националния алианс за социална отговорност, съвместно с Министерството на труда и социалната политика и Националното сдружение на общините. Събитието се провежда ежегодно във Варна и е платформа за обсъждане на актуални въпроси и бъдещи предизвикателства пред социалната система. Тази година форумът съвпадна с поредните разкрити незаконни домове за възрастни хора във Варна, където са били установени ужасяващи условия. Те са били регистрирани като „стаи под наем“.

– Г-жо Ботева, кои са най-сериозните проблеми, свързани с домовете за възрастни хора, които обсъждахте по време на националната среща?

– На първо място се открои проблемът с недостатъчния брой места за настаняване в страната. В Пловдив разполагаме с всички видове социални услуги – за хора с деменции, психични разстройства, умствена изостаналост и възрастни хора. В много други общини обаче такива услуги липсват напълно. Говорим за делегирани от държавата дейности, които общините трябва да управляват. В някои региони изобщо няма изградени социални услуги, което кара близките да търсят помощ от частни доставчици, които често се оказват нелицензирани.

Няма нищо лошо в това да има частни домове – това е световна практика. Хората трябва да имат избор между общински и частни услуги, но частните доставчици трябва да бъдат лицензирани. Така се гарантира държавен контрол върху грижата и персонала – не върху цените. В Пловдив и областта има няколко частни дома, които работят по правилата.

Основният проблем е голямото търсене и недостатъчното предлагане, което води до нелегални практики. На срещата обсъдихме и предстоящото изграждане на 245 социални услуги по Плана за възстановяване и устойчивост. Около 200 от тях ще бъдат резидентни, за приблизително 3000 души – предимно хора с умствена изостаналост, деменция и психични разстройства. Те ще заменят съществуващите стари институции – като тази в с. Джурково, например. В цялата страна ще бъдат закрити 41 дома за хора с увреждания, не за възрастни. Обитателите им ще бъдат преместени в новите центрове от семеен тип, където ще живеят в малки къщички. Част от местата ще останат за чакащи.

Обратната връзка от общините обаче е, че броят на чакащите значително надхвърля капацитета на новите услуги. Държавата трябва да търси и други механизми за стимулиране на общините да изграждат услуги, включително и финансова подкрепа. Защото макар да си представяме една къщичка за 15 души, това означава и поне 15 души персонал, който да работи по график. Издръжката е висока, а намирането и обучението на персонал е сериозно предизвикателство.

Общините се страхуват не само от финансовата тежест, но и от това дали ще могат да управляват тези услуги. В същото време, не можем да разчитаме само на големите градове. Много от настанените хора не са от Пловдив, а от малки населени места, където няма кой да се грижи за тях. Дори да има желание от страна на общината да осигури грижа в дома им, често няма налични асистенти.

В Пловдив имаме 65 услуги и ще изградим още 15–16, но нямаме физическа възможност за повече. В близките общини като Родопи, Марица, Стамболийски, Калояново има терени и потенциал, но вероятно се притесняват как ще управляват подобни структури. Държавата трябва да има стратегическо виждане – не само за следващата година, а поне за 5–7 години напред. Защото събитията ни изпреварват. Частните домове са пълни, което е ясен знак, че търсенето надвишава предлагането.

– В Пловдив много от частните домове са регистрирани като „резидентна грижа“, а това не позволява настаняване на хора с тежки заболявания, нуждаещи се от 24-часова медицинска грижа. Въпреки това го правят. Какво трябва да се промени, за да не се злоупотребява с тази вратичка в закона?

– Единственият орган, който проверява качеството на социалните услуги – както при общинските, така и при частните доставчици – е Агенцията за качество на социалните услуги. Тя издава и лицензите. При домовете за възрастни има по-малко критерии, отколкото при хосписите, които са предназначени за хора в терминален стадий и изискват денонощна медицинска грижа. Защото възрастните хора, които са подвижни, имат нужда основно от социален контакт и подкрепа.

Проблемът е, че част от частните доставчици настаняват хора, които не отговарят на профила на лиценза. При държавните услуги това не е възможно – системата не го позволява. Може би е разумно да се обмислят по-сериозни санкции при установени нарушения. Но дори глобите не винаги възпират нарушителите – някои предпочитат да ги платят и да продължат.

Важно е при лицензиране частните доставчици да бъдат насърчавани да вземат и допълнителни лицензи – например за хора с увреждания, тъй като възрастните често развиват деменция или други състояния. Наличието на няколко лиценза би гарантирало по-добро качество и съответствие с профила на настанените лица.

Най-големият проблем е, че някои изобщо не се лицензират – регистрират се като „къщи за гости“ или „места за настаняване“. Аз се изумих, защото никога не съм си мислила, че може по този начин да се заобиколи законът. Единственото, което в момента може да бъде наказуемо, е нечовешкото отношение и лошите условия. Самите договори с настанените хора са формулирани така, че правно всичко изглежда изрядно. Явно добре са ги посъвтвали. Трябва да се покаже на доставчиците, че не е страшно да се лицензират. Нужен е контрол, но и разбиране, че има реална нужда от такива услуги.

– Какво е решението за възрастните хора, за които няма място в лицензиран дом?

– Търсенето е най-голямо в малките населени места, където няма асистенти. Ако някой дойде при нас с молба за настаняване, първо предлагаме личен асистент. В много случаи хората се отказват от идеята за дом, когато видят, че асистентът се справя. Това е бъдещето.

Но Законът за личната помощ в момента не позволява назначаването на асистенти за повече от 8 часа дневно. Няма възможност човек да получава помощ 16 часа дневно от двама различни асистенти. Така самотни хора остават без подкрепа в събота и неделя или след работно време. Държавата трябва да обмисли решения за най-тежките случаи – това би било далеч по-евтино и щадящо от настаняване в институция.

Възрастният човек заслужава да остарява в дома си, с подходяща грижа. Много от тях даряват жилищата си, за да получат такава грижа, но често попадат на хора, които го правят с цел облагодетелстване. Затова трябва или да се осигури грижа в дома, или поне в лицензирана институция с контрол. Това са реалните възможности – друга алтернатива на практика няма.