„Всеки човек има талант и своя мисия, но има хора, които не знаят какви са техните и затова се лутат цял живот,” – споделя Слава Балджиева – пловдивска занаятчийска от Улица на занаятите, която до този момент е посветила 34 години от живота си на тъкачеството. Тя посочва като своя сила най-вече православната си вяра. „Аз съм християнка, затова смятам, че единственият начин човек да е добре в живота, е да си оправи отношенията с Господ, на първо място. Защото Той не е създал.” А каква е нейната история, която я е довела на Улица на занаятите, където от няколко години работи неуморно на своите няколко стана, и какво я е накарало толкова силно да вярва в Господ? Това ни разказа самата тя.

„Аз винаги съм имала отношение към изкуството. Рисувах добре като малка. Тогава мислех, че съм гениална. Явих се на изпити в художествената гимназия. Тогава кандидатите бяха около 270 човека за 30 места. Аз се класирах на 50-то място и така ми се наложи да разбера, че явно не съм толкова гениална, колкото си мислих. Записах се в техническа специалност. По онова време се смяташе, че всеки трябва да получи някакъв занаят. Езиковите гимназии не бяха със статута, с който са днес. Така, че скоро хвърлих моливите и боичките и спрях да се интересувам от изкуството. Но след години отново дойде момент, в който тази необходимост и вътрешна потребност да твориш отново заработи вътре в мен.  С годините на човек му се изясняват нещата и приоритетите в живота.  Така, че аз пак се обърнах към тези умения.

Започнах да ги доразвивам, да взимам допълнителни уроци по рисуване. Тогава отидох и на обучение по тъкачество при Вера Терзиева - доайен от Асеновград, а по-късно и при нейната сестра Стойна Кръстанова - едно от водещите имена в цяла България. Аз дори не можах да усвоя всичко, което те имаха като потенциал да ми покажат. От една страна, времето ни не достигна, но от друга, бях много млада и не оценявах съвсем богатството, върху което ходих и от което можех да взимам с шепи, ” – разказа занаятчийката.

Уменията, които успява да усвои при двете майсторки й помагат, за да кандидатства в тогавашната Задруга на майсторите и да бъде приета там от първия път. Освен това тя има собствен поглед върху начина за интерпретация на художествените занаяти. Самата институция Задруга на майсторите с това се занимавала – с традиционни занаяти.

„Дори се стигна до момент, в който до такава степен ми се развихри въображението, че на художествените съвети се спореше дали нещата, които предлагам на комисиите за одобрение за продажба, се вписват достатъчно в традициите. Тук искам да обясня на по-младите, че по комунистическо време, имаше регламент,  според който определена комисия казваше дали творбите на някой майстор имат художествена стойност. Нещо, което в съвременността вече се изгуби, днес изискванията не са много високи. Лесно се покриват сега, а тогава беше много трудно, късаха страшно много хора на изпитите,” – спомня си Слава. Подчертава, че е много благодарна на тези две майсторки, които са изиграли основна роля върху оформянето й като автор, защото те не само споделят знанията си с нея, а й дават цялата основа – материали, подкрепа, информация от къде и какво може да намери, как да си оборудва работилница и така нататък.

Пловдивчанката споделя, че е участвала в представителни за България изложби в Швейцария, в Япония и други страни в Европа по света. Нейни пана са подарявани на известни личности като Лучано и Муамар Кадафи. Работила е и със Студия за игрални филми „Бояна” и по-специално в продукциите „Конан Варварина” и „Стоте”, където сътрудничи като специалист по антични техники на тъкани и антични плотове за създаването на декорите. Голяма част от нещата, които са ползвани във филма са изтакани в нейното ателие.

„Като бях консултант по декорите, изработването на самите станове беше много интересно, защото хората, които правиха декорите – дърводелци, дърворезбар, целуят екип от специалисти, които работят, не бяха виждали античен стан и работих по снимки, които им бях изпратила. И понеже не знаят предназначението на всичко, бяха объркали конструктивно някои неща по стана да се наложи там на място, когато ги насновавах, да импровизирам,” – разказва още Слава.

Тя обясни, че повечето от най-древните станове са били вертикални, макар че има и хоризонтални станове в Египет. Има рисунки в гробниците по гръцките бази, на които са изобразявани станове. Включително и тракийски станове.

Характерното за тези станове е, че се тъче отдолу нагоре, т.е. тъканта е в горната част и се тъче отдолу нагоре. А в следващите векове тъкането на персийски, чипровски, котленски станове принципът е обратен. Тъче се отгоре надолу, тъканта е в долния край.

При конните народи е било много лесно да се забият два кола в земята, на тях да се сложи една напречна греда или пък кол и да има такива керамични или направени от камък тежести, които да висят надолу и опъват основата, за да може да се улесни преминаването на конците, защото ако се огъва и много, просто е невъзможно да се тъче. На вертикален стан има възможност за изграждане на по-сложни фигури, да се гради в една част на стана, в друга да се изостава с тъкането, което дава възможност за натрупване на определени пластове на определени места.

„Аз съм специализирала по-скоро в изработване на художествени й приложни тъкани, имам много арт творби. Моята вътрешна потребност е да правя неща, които са по-различни от това, което е традиционно. Аз мога да използвам традиционните техники на тъкане, но да изграждам тъкани, които да имат по-съвременно звучене и да служат за други цели, предимно за украса. А от символите и значението им кой носи късмет и кой не, не се интересувам. Аз не искам да продавам окултизъм на хората, не искам да ги въвличам в чародейство и да ги карам да вярват в разни празни обещания. За мен това няма стойност. Аз съм християнка, знам, че единственият начин човек да е добре в живота, е да си оправи отношенията с Господ. Той ни е създал с определена цел и не е лошо хората да си мислят върху този въпрос, а не върху това кой вертикален конец какво щастие им носи,” – убедена е пловдивчанката и допълва:

"Бог е творец и е заложил потребността от творчество във всеки един от нас."