Погледът ни, замъглен във вихрушката от социалните мрежи и информацията, която „извира” и ни залива отвсякъде, сякаш съзнателно отказва да забележи съдбите на едни съвсем реални хора, които със сигурност няма да срещне във виртуалните пространства, а само в живия живот. И с това ги превръща в „невидимите хора” – онези, чийто дом е на улицата. Но нали понякога твърдим, че те така са избрали да живеят - без собствен дом, без семейни ангажименти, без работно място. Предполагаме, че е по-лесно да се радват само на подаяния от минувачи, а после да ги използват за закупуване на алкохол и дрога.

Сред тези хора обаче има и такива, които не по своя воля са заживели без покрив над главата си. А техните примери ни изправят пред въпроса доколко съдбата ни зависи само от нашите решения и доколко - от чуждите действия към нас?

В опит да потърсим отговор на този въпрос днес в рубриката „Невидимите хора” ще ви разкажем историята на 42-годишния Павел от Пловдив, който живее на улицата. Срещаме се с него съвсем случайно – в близост до прелеза на Сточна гара и малко след като е хвърлил поглед на съдържанието в близкия контейнер. Облечен е подходящо като за средата на октомври, брадата му е дълга и прошарена, а очите – живи, точно като на човек със завършено образование. А в разговора по-късно стана ясно, че е точно такъв. Бил завършил Търговската гимназия в Пловдив, обичал да чете книги и бил огромен фен на Ботев Пловдив.

„Аз не съм просяк, не искам пари от хората” -  повтори няколко пъти. – „Ако не бяха старите да теглят оня кредит, нямаше да съм тук. Банката ми взе всичко.”

Така Павел започва разказа си. Навремето живеел с майка си, баща си и сестра си. Баща му обаче посягал към чашката редовно. Често след това посягал и на сина си. Искал назаем пари, докато в един момент не затънал в дългове, а къщата била ипотекирана.

След смъртта на родителите си останало Павел да изплаща дължимото. Той обаче не успял да се справи и банката му отнела всичко. За капак сестра му го оставила да се справя сам и заминала за София. Докато си сполня, трудно прикрива силният гняв от спомените си.

А после разказва и за живота си в момента. Прекарвал времето си основно в разправии с наркомани от Столипиново, които му дължали пари, но това не им пречело да го дебнат и да задигат цигарите му или други негови вещи нощем, докато спи. Иначе създавал приятелства с бивши затворници и бездомници, останали на улицата заради подобни обстоятелства.

„В един бивш затворник, моето момиче, може да срещнеш много повече човещина, отколкото в онези, които ги гледаш с пари. Аз затова и не ги закачам. Не съм просяк.”

После смотолеви, че покрай мачовете на Ботев Пловдив, където ходел редовно, почти винаги се проявявал като футболен хулиган. Вече имал няколко обвинения за побой над други запалянковци и дори над един полицай. Като причина за действието си определя яда, който трупа всеки ден. Трябвало да си го изкара някъде.

"А ти имаш ли собствено семейство?" – попитах го, малко преди да се разделим.

"Моето семейство са хората от улицата." – сподели Павел, без да се замисли.

През цялото време на разговора около нас минаваха хора на различни възрасти. Някои от тях бързаха, други не толкова. Общото обаче между повечето от тях беше, че погледите им падаха в една и съща точка - върху нас. Някои от тях улавях само с периферното си зрение, а погледнех ли ги, очите им се свеждаха. Други пък продължаваха да ме гледат и издаваха различни чувства – любопитство, състрадание, разбиране, неразбиране, учудване, осъждане, надменност. Имаше и такива, които си гледаха в телефоните, вървейки. 

Но в крайна сметка реакциите на минувачите като че ли имаха водеща роля в търсенето на отговора на първоначалния въпрос: нашите избори ли определят живота ни или всичко е в ръцете на съдбата ни?

Ще продължим да търсим отговора!