Едни от първите уроци в училище по темата за еволюцията на човека е свързан с ежедневието на най-старите представители на рода Homo, които често са живеели в пещери. Бихте ли повярвали обаче, че и до днес има хора, прекарващи нощите си в кухината на хълм, при това в сърцето на един от най-старите градове в Европа – Пловдив? А съществуването им е видимо само за охранителните камери на сградите и много рядко за минувачите.

Днес в рубриката „Невидимите хора” ще ви разкажем историята на 54-годишния Иван от Пловдив, който намира подслон в пещерата на Сахат тепе. През деня обикалял главната в търсене на някой добряга, който да му даде пари за храна. Често се отбива и при дюнерджийницата, за да помага с каквото може, а за награда да получи храна.

Срещаме се с него до входа на сградата на Певческото дружество „Ангел Букурещлиев”, където той посяда замалко.

„Да ти се намира някой лев, мойто момиче? Много ще съм ти благодарен,” – казва. И аз му давам една монета.

„А може ли да си поговорим с теб?” – питам го.

„Ама може бе, мойто момиче! Само ако ми задаваш въпроси, на които никой не знае отговора. Такива – сложни. Аз знам работи, където тия там няма и да разберат (тук с ръце посочва в посока Главната). Аз съм над всички, да знаеш, няма по-високо от мене тука!

„Сигурна съм, - казвам. – А как е минал живота ти?

„Ооо, да ти кажа, мойто момиче, аз имам брат близнак. Родени сме в родилното, което беше в Кючука и сме на баща ми от втори брак. Майка ми била стара мома и решили да се вземат. Тя беше много огън, въртеше цялата къща на пръста си. Той беше по-кротък, попийваше по малко като му стане тежко. Все ни повтарях да внимаваме с комунистите, тия мръсни ко****. Щели да ни изиграят,” – каза и довърши мисълта си с псувни. – „Аз едно време учих в Строителния техникум и бях състезател по конна езда. Бях много добър, носех медали. Започнаха обаче да ми говорят, че комунистите щели да ме бутат нагоре и да ми помагат, докато имат полза от мен, а след това щели да ми ****. Даваха ми и живи примери с познати, как им се били подиграли накрая, щом вече не били толкова добри. Много време ми го говориха, докато не проумея. Тогава си викам защо да ставам курбан и се отказах от ездата. Започнах да работя като кондуктор, за да не се набивам много на очи. Така продължих седем години. После напуснах, за да не служа на тия боклуци, хората. Аз съм над тя-я-ях, няма по-високо от мене! Няма как да говоря с тях, аз съм отгоре! Винаги съм бил!

„Добре, а нямаш ли жена, деца?”

„Нямам. Ама ти от мене да знаеш – в тоя живот майка да имаш, ама майка да не си! Мойта майка каква беше – огън! Всичко на пръста си въртеше. Като я гледах и си виках, че не ща жена, за да я правя майка. Много зла беше майка ми.

Освен близнак, имам и друг брат, по-голям. Той е от първия брак на баща ми. На погребението на татко го видях за първи и единствен път. И след това всичко се промени коренно, цялата къща се разпадна. Сега не искам да го виждам близнака ми. За какво ми е, само да ми виси на гърба, че и него да нося. Много ми е добре, ей там горе си ходя в пещерата и никой не ме притеснява. Там съм над всички! Аз съм над всички, да знаеш! Всичко съм научил сам, самоук съм! Това, дето го говорят, че само таланта побеждавал, не е верно, да знаеш! Работа иска, работа! 95% работа и 5% талант – това е! Ама тия там долу няма да го разберат това, те са ниско! Особено пък тия младите – нищо не става от тях, загубени са! Долу е с пълно с хиени (пак сочи в посока Главната). Ти си между хиени бе, мойто момиче, огледай се! Тия там са мръсни комунисти – само ти подхвърлят по нещо, като им трябваш, после – айде, майната ти.”

„Добре де, ти на лекар не ходиш ли, никой ли не ти помага наистина?”

„Ходя бе, имам си много лекари, зависи какво ме боли. Ама рядко ме боли нещо. И да знаеш – за голямо съжаление съм си сбъднал всички мечти.”

Това беше едно от последните изречения, преди да се разделим. Замислих се. Ами че този човек наистина беше сбъднал мечтата си – първо, да бъде над всички (наистина беше, предвид високото местоположение на пещерата), второ, да бъде независим от „ония боклуци”. И трето – да не оставя поколение, за да не изпитват неговите деца тежестта да имаш зла майка. Дали обаче хора като него са щастливи от сегашното си положение, което са предизвикали по своя воля? И дали по принцип да сбъднеш мечтите си не е всъщност за съжаление?

Продължаваме да търсим отговора.

(Иван показва какво е открил веднъж пред вратата към мазето на Певческото дружество)